— Перлено сърце — тихо, почти недоловимо въздъхна той. А после отново го обля мрак.
Чен се опря на мотиката си, след това погледна нагоре в небето и обърса чело с парцала, който му подаде Павел.
— По-мъчно е, отколкото си го представях — засмя се той.
Младежът му се усмихна.
— Искаш ли вода, Тон Чу?
Той се почуди, после кимна леко.
— Ще е добре да пийна малко. Гони ме такава жажда, каквато никога преди не ме е гонила.
— Горещо е — каза състрадателно Павел. — Още не си свикнал, това е. Скоро ще му намериш колая.
Чен се почеса по гърба и отново се разсмя.
— Да се надяваме. Имам чувството, че не аз копая тази земя, ами тя мене копае.
Гледаше как Павел се отдалечава, след това пак се захвана за работа; обръщаше черната, твърда земя — един от дългата редица работници, която се простираше през огромната нива с размери две на две ЛИ. После, само секунди по-късно, вдигна очи — бе дочул някаква врява оттам, накъдето се бе запътил Павел. Обърна се и видя, че двама стражи — онези същите, които бяха срещнали предния ден на пътеката — бяха спрели младежа.
— Какво има? — попита той жената до себе си, след това се сети, че тя не говореше английски, а само Мандарин. Но жената май го разбра. Тя направи жест, все едно че пие от шепата си, после поклати глава.
— Но аз си мислех…
След това си спомни нещо, което Павел бе казал по-рано. Позволяваха им се само по три чаши вода на ден — в определените почивки. Мамка му, глупак с глупак! — помисли си Чен, хвърли мотиката и се запъти към мястото, откъдето идваше шумът, но двама от работниците го догониха, задържаха го за ръцете и го накараха да се върне в редицата.
— ФА! — повтаряше единият непрекъснато. — ФА! — После преведе думата на ужасен английски: — Нак-зан-йе!
Чен изстина.
— Трябва да прекратя това.
Един от по-старите мъже — петдесет-шейсетгодишен селянин с обгоряло и мръсно лице — пристъпи напред.
— Не можеш — каза той със силен акцент, но на ясен английски. — Виж. Ще повикат неколцина от нас. Ще ни накарат да застанем в кръг. И после ще започне наказанието — той въздъхна примирено. — Те така правят.
От далечната страна на нивата врявата бе замлъкнала и той видя Павел — главата му беше наведена, а единият от стражите се бе вкопчил в ръката му.
— Мамка му! — прошепна той. Но старецът беше прав. Не можеше да си позволи да се намесва — нито пък по всяка вероятност намесата му щеше да промени нещо. Тук той беше работник на полето, а не КУАЙ, и работата му беше да се добере до Де Вор. Не можеше да рискува това дори и за да предотврати тази несправедливост.
По-едрият от двамата стражи — онзи, когото Павел бе нарекъл Тен — закрачи към тях. Спря, опря ръце на хълбоците си и заповяда на неколцина да отидат при варела с водата.
На Чен му се повдигаше. Той беше виновен за това. Но беше безсилен да стори нещо. Павел не го и погледна. Беше ясно, че е избрал да не казва нищо за това, защо е ходил до варела. Без никой да им каже, КУ — работниците — застанаха в кръг около младежа и двамата стражи. Настана ужасна тишина. Чен огледа кръга и видя, че повечето гледат надолу или встрани — всичко друго, само да не виждат онова, което ставаше в центъра.
Гласът на Тен отново излая:
— Този човек не се подчиняваше. Той знаеше правилата, ала ги наруши — той се разсмя — отсечен, груб смях. — Той беше глупав. И сега глупостта му ще бъде наказана.
Тен измъкна дългата палка от колана си и се обърна с лице към Павел. Чан се усмихна и блъсна младежа към него.
Без предупреждение палката изсвистя и се стовари върху пищялките на Павел. Той падна. Стенанието на Павел беше ужасно — уплашен хленч.
Чен потръпна и заскърца със зъби.
Сега Тен се бе изправил над младежа и се усмихваше.
— Ставай, Павел. Още не сме свършили.
Бавно, без да откъсва очи от Тен, Павел се изправи на крака. Усмивката на Тен не потрепна, но сякаш стана още по-свирепа. Беше ясно, че му е страшно забавно. Погледна палката и тя отново изсвистя — този път удари Павел отстрани на главата.
Момчето се свлече с болезнено стенание. Чен усети възмущението, което запулсира из кръга. Но те си мълчаха. Никой не помръдна. Никой нищичко не направи.
Тен опря върха на палката в главата на младежа и бутна лекичко. Павел падна по гръб. После погледна колегата си.
— Чан! Подай ми пръчката!
Този път по кръга се понесе приглушено мърморене. Тен се обърна и ги изгледа един по един; после се разсмя.
— Ако има някой, на когото му се ще и той да опита, само да си каже. За мене ще е удоволствие да го обслужа.
Чан се приближи до него, пое палката и му подаде дълъг, тънък прът, към който с жица бе прикрепена малка кутийка. Тен защипа кутийката за един от джобовете на сакото си, след това натисна едно копче отстрани на пръчката. Тя злобно изсъска.