Лу Бакенбарда си беше живо чудовище. Висок почти шест ЧИ, той никога не решеше дългата си буйна коса и носеше метната на раменете си изпокъсана кожа като някой едновремешен вожд от историческите сериали. Името си бе получил заради мустака — огромен храсталак като кече, покриващ по-голямата част от обезобразеното му лице. Надвеси се над Джиян, лявото му око се взираше със стъклен поглед от маската от разтекла се плът. Беше груба и лъщеше, цялата беше в шарки като черупката на рак. Дясното му око представляваше тесен процеп като избродирана линия по лицето на кукла. Под брадичката и под дясната му буза маската свършваше с неравен ръб и оттам нататък започваше нормална кожа с маслинен цвят.
Преди десет години — така се приказваше — Лу Бакенбарда се опитал да реди някаква далавера с Чан Фен, един от дребните босове на тия нива. Чан Фен го посрещнал с усмивка и протегнал ръка да се здрависат, а в другата си ръка държал нещо, което приличало на чаша вино. След това, продължавайки да се усмихва, лиснал съдържанието на чашата в лицето на Лу. Оказала се киселина. Но онзи не познавал яростта на Лу Бакенбарда. Лу се вкопчил здраво в ръката му, ревейки от болка, извадил големия си ловджийски нож и го забил в гърлото на Чан Фен, преди помощникът му да успее да се притече на помощ. Полуослепен, той намерил начин да се измъкне, а по-късно се върнал с двамата си братя, за да довършат работата.
Сега Лу Бакенбарда беше бос по право; голяма клечка тук под Мрежата. Стоеше там, извисяващ се над Као Джиян, устата му без устни се хилеше с жестоко удоволствие, докато слагаше ръка на рамото на Джиян, а единственото му око бе вперено предпазливо в Чен.
— Као Джиян… Как си, приятелю?
— Добре съм — Джиян нервно се сви на стола си. — А ти, Лу Мин-Шао?
Лу Бакенбарда се изсмя навъсено, невесело.
— Много съм си добре, Као Джиян. Вчера убих един. Дължеше ми пари.
Джиян преглътна и срещна погледа на Чен.
— А, той не е могъл да ти плати?
Дланта на Лу се вкопчи още по-силно в рамото на Джиян.
— Точно така, Као Джиян. Но не за това го убих. Убих го, защото се опита да се скрие от мен.
— Тогава бих казал, че той е бил глупак.
Този път в смеха на едрия се долови и лек весел нюанс. Окото му обаче продължаваше да гледа студено, пресметливо. Взираше се предизвикателно в Чен от маската, прилична на стъкло.
Чен отвърна на погледа му, посрещайки предизвикателството — не позволи да го сплашват. Ако опреше до бой — добре, ще се бият. Бакенбарда можеше да е мъчен за убиване, пък и шансът определено беше на страната на Лу и двамата му оръженосци. Но поне щеше да се постарае да не им е лесно. Щяха да разберат какво е да се биеш с КУАЙ.
Лу Бакенбарда прекъсна контакта с очи и погледна Джиян. Устните му отново се усмихваха.
— Дължиш ми пари, Као Джиян.
Джиян се взираше в халбата си.
— Имам още една седмица, Лу Мин-Шао. Не си ли спомняш?
— О, спомням си, спомням си. Само че си искам парите сега. С лихва. Искам от тебе 1200 юана, Као Джиян. И то веднага.
Почти незабелязано Лу беше измъкнал ножа от колана си и го бе опрял във врата на Джиян. Огромното широко острие проблясваше на бледата светлина на лампите. Острият като бръснач ръб се вряза в плътта под брадичката на Джиян и накара лицето му да се сгърчи.
Чен пусна бавно ръце надолу по крака си. Пръстите му се сключиха около дръжката на ножа. Следващите няколко мига щяха да са решаващи.
— 1200? — обади се напрегнато Джиян. — Но ние се бяхме договорили…
Джиян млъкна, за да си поеме дъх. Лу Бакенбарда бе натиснал ножа по-силно и бе потекла кръв. Една-единствена капка като мънисто се стече бавно по врата на Джиян и се спря в ямичката над ключицата му. Джиян преглътна болезнено.
— И ги искаш сега?
— Точно така, Као Джиян. Чух, че си взел на заем от другаде. Разиграл си се нашироко. Що така бе, Као Джиян? Защо така искаш да ни зарежеш?
Джиян вдигна очи и срещна погледа на Чен. След това бавно и внимателно протегна ръка, бутна ножа встрани, обърна се и погледна Бакенбарда право в лицето.
— Нещо бъркаш, Лу Мин-Шао. Тук ми е добре. Приятелите ми са тук. Добри приятели. Че защо ми е да се махам? — Джиян се усмихна, после махна с широк жест, сочейки празните столове. — Виж сега, ти си умен човек, Лу Мин-Шао. Защо не обсъдим това? Защо не седнеш при нас и не пийнеш един ШЕН?
Лу изрева, сграбчи Джиян за косата и свирепо дръпна главата му назад, опрял заплашително нож в гърлото му.
— Без тия номера, Као Джиян! Аз съм човек нетърпелив, а в момента — три пъти повече. Така че кажи ми и да свършваме. Имаш ли парите, или не?