— Това не беше нищо. Дребно предизвикателство. Но я ме чуй, Чен. Наистина ли смяташ, че МОЖЕШ да се измъкнеш?
Чен не каза нищо, но Джиян не откъсваше поглед от него.
— Ами ако всичко, което си спестил, не излезе достатъчно? Ами ако разрешението струва повече, отколкото би могъл да платиш? Ами ако се натресеш на някое алчно чиновническо копеле, което да ти поиска повече мангизи, отколкото имаш? Какво, а? Какво ще направиш?
Чен се усмихна напрегнато.
— Ще го убия — но той мислеше за улица „Пан Чао“ и за карантинната преграда. За огромния, простиращ се над цели континенти Град на 300 нива там, горе, над Мрежата. Надяваше се да успее да стъпи на тази огромна обществена стълбица — на най-ниското стъпало. Но щеше да се изкачи нагоре. Поне до Ниво 21. И това щеше да струва повече. Много, много повече. Може би все пак Джиян беше прав.
— Щял да го убие! — Джиян отново се разсмя и се облегна назад; личеше, че е отвратен от партньора си. — И после, пак ще си останеш тук. КУАЙ. Ще си останеш прост КУАЙ! Наемник, а не човек, който командва положението. Това ли искаш наистина?
Чен подсмръкна, после поклати глава.
Джиян отново се приведе над масата.
— Не разбираш ли? Тук ние можем да станем ЦАРЕ! МОЖЕМ! — гласът му стихна до шепот. — Нали разбираш, аз знам кой ни беше наел.
Чен срещна погледа му спокойно.
— И какво?
Джиян се разсмя невярващо.
— Ама ти май наистина не схващаш.
Чен сведе очи. Разбира се, че схващаше. Веднага бе схванал накъде бие Джиян. Изнудване. Извънредно рискована игричка. Но му стана интересно и искаше Джиян да му го разясни, едва когато Джиян свърши, той вдигна очи — лицето му бе безизразно.
— Ти си алчен, Джиян. Знаеш ли го?
Джиян се облегна назад със смях, после махна снизходително с ръка.
— Не си слушал както трябва, Чен. Записът. Той ще ми го пази. Ха са се опитали да ми направят нещо — каквото ще да е то, — и охраната ще получи записа.
Чен го погледа още миг, след това сви рамене и сведе поглед — знаеше, че каквото и да каже, нямаше да спре Джиян.
— Значи сме партньори?
Джиян бе протегнал лявата си ръка. Тя лежеше върху масата до полупразната бутилка — малка, почти мършава ръчичка, ала хитра. Ръка на художник. Чен я гледаше и се чудеше — не за първи път — кой ли е бил бащата на Джиян. После я захлупи със своята.
— Дадено — каза той и погледна Джиян в очите. Но вече бе започнал да крои свои собствени планове. Планове за безопасност.
— Тогава ще уредя среща.
Чен се усмихна напрегнато.
— Да — каза той. — Направи го.
Едмънд Уайът спря под белите черничеви дървета в далечния край на ливадата и пак погледна към пагодата.
— Нямам му вяра, Сорен. Никога не съм му имал вяра.
Бердичев го изгледа и сви рамене.
— Не знам защо. На мене ми изглежда свестен.
— Изглеждал ти! — Уайът се разсмя иронично. — Де Вор го бива да изглежда, вярно е. Част от обучението му в охраната, предполагам. Всичко отвън е чистичко и хубавичко, но отвътре си е доста мръсно, не мислиш ли?
Бердичев за миг замълча. Мина пред Уайът, после се обърна и се облегна на едно от стройните стъбла, вперил поглед в приятеля си.
— Нещо не схващам, Едмънд. Той си е той. Като всички нас.
Уайът се наведе и откъсна едно от широките сърцевидни листа, после взе да го мачка между палеца и показалеца си.
— Искам да кажа… Той работи за тях. За Седмината. Колкото и дружелюбен да изглежда, трябва винаги да имаш едно наум. Те му плащат. Той им върши работа. И, както казват ХАН: „ЧУН ЧЕН ПУ ШИ ЕР ЧУ.“ Не можеш да служиш на двама господари.
— Не знам… Но наистина ли смяташ, че е толкова просто?
Уайът закима яростно, взрян в далечната пагода.
— Те го притежават. Притежават го абсолютно.
Обърна се и видя, че Бердичев се усмихва.
— Какво има?
— Прекалено много се притесняваш, Едмънд.
Уайът му върна усмивката.
— Може би. Само че му нямам вяра. Сигурен съм, че крои нещо.
— Е, и какво е то? — Бердичев се отдалечи от дървото; застана до Уайът и погледна към другия край на ливадата. — Виж сега, ще ти кажа какво търси той тук. Лу Кан е бил убит. Снощи. Точно след единадесетия звънец.
Уайът се извърна рязко, шокиран от новината.
— Лу Кан? О, богове! Тогава е просто чудо, че още не са ни прибрали!
Бердичев отмести поглед.
— Може би да… а може би не. В края на краищата ние не сме кои да е. Някак си не върви да ни преследват без ясни доказателства за вината ни. Току-виж… току-виж сме се превърнали в мъченици!
Уайът присви очи.
— Мъченици? Не разбирам…
— Не си мисли, че Тангът ни подценява. Нито пък властите Отгоре. Ако арестуват всички нас, дисперсионистите, какво тогава? Какво ще спечелят от това ония Горе? Ще кажат, че се държат като тирани. И Тангът, и всичките Седмина. Това много ще им обърка работите, не разбираш ли?