— Но Лу Кан беше министър! Назначен от самия Ли Шай Тун!
— Няма значение. Тангът или ще действа както трябва, или изобщо няма да действа. Така правят Седмината. Това им е слабото място, ако щеш.
— Слабото място? — Уайът се намръщи, после отново се извърна и погледна пагодата. — Нищо чудно, че Де Вор е тук. Бих казал, че е дошъл да си търси жертвен козел. Ти не мислиш ли същото?
Бердичев се усмихна, после сложи ръка на рамото на приятеля си.
— Наистина ли смяташ така, Едмънд? — той сви рамене, след това леко стисна рамото на Уайът. — Каквото и да си мислиш за него, Де Вор е ХУН МАО също като нас. Може да работи за ХАН, но това не значи, че мисли като тях. Във всеки случай, защо да се интересува от друго освен от истината?
Известно време Уайът се взираше напрегнато в пагодата, сякаш обмисляше някакъв изключително голям проблем, после потръпна и докосна зъбите си с език със странно невинно, детинско движение. Обърна се и погледна Бердичев.
— Може и да си прав, Сорен. Може и да е такъв, какъвто казваш. Но чувствата ми подсказват друго. Нямам му вяра. И щом е тук, обзалагам се, че крои нещо — той млъкна, след което отново се обърна към пагодата. — Всъщност залагам си живота, че е така.
— Значи Ян Лай е мъртъв?
Де Вор се извърна от прозореца.
— Да. Заместник-министърът е мъртъв.
За миг Леман замълча, после кимна.
— Разбирам. А лейтенантът, началник на поста на охраната?
Де Вор се поколеба, след това добави по-тихо:
— Боя се, че и той. Беше… неизбежно.
Леман срещна погледа му, беше разбрал веднага.
— Как?
— От собствената си ръка. Безчестието, нали разбираш. Семейството му. Това би ги съсипало. По-добре е да убиеш сам себе си и да ги освободиш от вината — той отново се обърна към прозореца и погледна навън, наблюдавайки бавното напредване на двамата мъже долу, докато се връщаха към пагодата през ливадата.
— Значи сме чисти.
Де Вор се изсмя отсечено.
— Не сме чисти. Все още не.
— Значи мислиш, че все още има шанс да подушат нещо?
Очите на майора прихванаха за миг погледа на Леман, после се отместиха.
— Спомни си колко много време ни отне да го планираме, Пьотър. Внимавахме — и това внимание ще се изплати. Пък и както и да е, имаме предимството, че знаем всичко, което правят те. Генерал Толонен не може и да пръдне, без аз да го чуя.
Помълча за миг, взрян отвъд ливадата. Онова, което каза току-що, беше вярно. Беше прекарал години, докато ги вербува — младежи като него самия, дошли не от Първо ниво — привилегирования горен етаж на Града, Върховните, както обичаха да наричат сами себе си; не от семейства на военни — наследници на онези северноевропейски наемници, които са се били на страната на Седмината срещу тиранина Цао Чун преди век; а най-обикновени младежи без връзки. Способни младежи, възпирани от системата, моделирана според манджурските „знамена“ — архаична, елитарна организационна структура, в която връзките имаха много по-голямо значение от способностите. Неприспособими и недоволни. Също като него самия.
Да, той безпогрешно ги разпознаваше по онзи поглед, онази искричка дълбоко в очите. После проверяваше досиетата им и разучаваше всичко за тях. Неизменно откриваше, че са самотни, необщителни и затворени млади хора, които вътрешно недоволстваха, че на другите им е толкова лесно, а за тях армейският живот бе труден. После, когато се увереше напълно, че е точно така, той се сближаваше с тях. И винаги ставаше едно и също: мигновеното отваряне; моментът на разпознаване — „ти си като мен“, — толкова освобождаващ, че ги връзваше към него с връзките на благодарността и чувството за общност.
— И аз като тебе самичък съм постигнал всичко — казваше им той. — На никого нищичко не дължа освен на себе си. Никой роднина не ми е купил поста; никой вуйчо не е подхвърлял нещичко за мен пред командира ми. — И когато го казваше, си мислеше за всички обиди, всички гадости, които му се бе наложило да търпи от така наречените си началници — мъже, които не бяха достойни и да му лъскат обувките. Бе страдал почти тридесет години сред подобни боклуци, за да стигне там, където беше сега, до положение, което му даваше реална власт. Разказваше всичко това на младежите и виждаше в очите им отразен собствения си тъмен гняв. А после им казваше: — Присъедини се към мен. Стани част от моето тайно братство — и те кимаха или прошепваха „да“. И ставаха негови; и вече не бяха сами.
И така сега той оглавяваше своя собствена организация — мъже, които му бяха безрезервно предани; те не биха се поколебали нито за миг да предадат своя Танг или да жертват живота си, ако той поискаше това от тях. Също като младия офицер, който беше дежурен през онази нощ, когато беше убит Лу Кан. Като стотици други, разпръснати из Града на ключови постове.