Погледна пак Леман.
— Дърветата истински ли са? — той посочи черничевата горичка в далечния край на ливадата.
Леман се засмя.
— О, не. Няма и едно истинско.
Де Вор кимна замислено; после обърна лице към Леман.
— Не те ли е страх да използваш Уайът? — очите му, само на сантиметри от тези на Леман, бяха строги, питащи. В дъха му се долавяше аромат на мента.
— Ако се наложи. В крайна сметка има и по-важни неща от приятелството.
Де Вор задържа поглед върху него още за миг, след това отново погледна към Уайът там, долу.
— Не го харесвам. Знаеш го. Но и да го харесвах — щом заплашва онова, което правим… Ако само за миг…
Леман го докосна по ръкава.
— Знам.
Де Вор изцяло се обърна и застана лице в лице с него. Усмихна се, после протегна ръце и го стисна здраво за раменете.
— Добре. Ние с тебе се разбираме, Пьотър. Винаги сме се разбирали.
Де Вор му махна с ръка, погледна таймера на китката си, след това отиде в средата на стаята, застана до масата и се загледа в кутията.
— Май е време да извикаме и другите. Но първо има едно последно нещо, за което трябва да поговорим. Хен Ю.
Леман се намръщи.
— Какво? Хен Ю?
— Имам причини да предполагам, че той ще е заместникът на Лу Кан.
Леман се разсмя смаяно.
— Значи знаеш много повече от всички нас, взети заедно, Хауард. Откъде научи тази новина?
— О, изобщо не е новина. Поне все още не е. Но мисля, че информацията е достатъчно надеждна. Хен Чи-По поиска племенникът му да бъде новият министър, а пък каквото поиска Хен Чи-По, почти винаги става.
Леман не каза нищо; мислеше. Беше чувал колко високо се котира в момента фамилията Хен. Но дори и в този случай би се наложило да се използва докрай цялото значително влияние на министър Хен, за да бъде убеден Ли Шай Тун да назначи неговия племенник, Хен Ю. И така, както ставаха тия неща, подобна маневра би струвала много — да се плати на съперниците, да се подкупят съветниците, пък и цената на самия пост. Със сигурност щяха да влязат в заеми. И това за кратко време да отслаби меко казано чувствителното влияние на Хен. Щяха изведнъж да се окажат задължени на цяла дузина фамилии. Но в дългосрочен план…
Леман се разсмя изненадано.
— Винаги съм смятал Хен Чи-По за грубиян, на когото му липсва всякакво въображение. Не е от ония хора, които си правят дългосрочни планове. Но това…
Де Вор поклати глава.
— Не се бъркай, Пьотър. Това няма нищо общо с кроенето на планове. Хен Чи-По е човек покварен, както знаем, за наша изгода. Но е и горд. По някое време Лу Кан го е отрязал. Сторил му е нещо, което Хен не е могъл да му прости. Тази маневра е неговият отговор. Неговото отмъщение, ако искаш.
— Ти откъде знаеш всичко това? Де Вор го погледна и се усмихна.
— Кой според теб е купил Ян Лай? Кой според теб ни е казал къде ще бъде Лу Кан в момента?
— Но аз си мислех, че е било заради Едмънд… — Леман се разсмя. — Ама, разбира се. Защо не ми каза?!
Де Вор сви рамене.
— До този момент нямаше значение. Но сега трябва да знаеш с кого си имаме работа. Що за хора са те.
— Значи е сигурно.
— Почти. Но няма нищо — никой, — което, или когото, да можем да купим или унищожим. Ако е Хен Ю и ако всичко си върви както трябва, то ще си покаже. Но който и да е, той ще помни какво е станало с Лу Кан и ще е нащрек с нас — той се разсмя меко. — Не, в бъдеще няма лесно да се справят с нас.
— Ами Ли Шай Тун?
Де Вор разпери ръце, после се извърна. Ето къде беше пределът. Оттам нататък започваха догадките. Той и останалите Седмина, които управляваха Земята, не се подчиняваха на никакви закони и разпоредби освен техните собствени. Изцяло от тях зависеше дали ще дойде промяната; дали Човекът още веднъж ще се опита да литне към звездите. Думите на Де Вор, колкото и да бяха верни за всички останали, не важаха за Седмината. Те не можеха да бъдат купени — половината от всичко съществуващо беше тяхна собственост, — нито пък, както изглеждаше, можеха да бъдат унищожени. За повече от век никой не бе дръзнал да оспори властта им.
— Тангът е човек, каквото и да си мислят някои.
Леман погледна Де Вор с любопитство, но задържа езика си зад зъбите.
— Тоест — все пак податлив на влияния — добави той след секунда. — И когато види, че приливът на събитията настъпва…
— Ще ни пререже гърлата.