Де Вор поклати глава.
— Не. Не и ако зад нас е цялата тежест на тези Отгоре. Пазарите, Камарата, всичко. Не и ако неговите министри са наши. Той в крайна сметка е само човек и нищо повече.
— Той е от Седмината — каза Леман и в този момент осъзна пълния смисъл на думата Седмина. Това допринасяше за силата на властта. Всеки от тях беше цар, Танг, и управляваше една седма от Чун Куо; и все пак в Съвета всички те бяха равни и всеки отговаряше пред останалите Тангове; за някои важни неща никой не бе способен да действа без твърдото и пълно съгласие на останалите. — А Седмината са против Промяната. За тях това е принципно положение. Крайъгълният камък на тяхното съществуване.
— И все пак те трябва да се променят. Или да паднат.
Леман отвори уста — беше изненадан от това, къде ги бе отвел техният разговор.
— Нали не искаш да кажеш, че…
— Ще видиш — каза Де Вор по-меко отпреди. — Това тук е само началото. Демонстрация на нашия потенциал. За да видят онези Горе — той се разсмя, загледан в някаква вътрешна точка. — Ще видиш, Пьотър. Те ще дойдат при нас. Всичките до последния. Ще прозрат как стоят нещата — ние ще им отворим очите — и после ще дойдат при нас.
— И после?
— После ще видим кой е по-силен. Седмината или онези Горе.
Хен Чи-По се отпусна в креслото си и се разсмя гръмогласно. Прокара обкичените си с пръстени пръсти по лъскавото си теме. После подсмръкна високо и разшава масивното си тяло.
— Отлично, Ку! Направо отлично! Добър повод за наздравица. Нека вдигнем чаши тогава. — Млъкна, на лицето му се изписа още по-широка усмивка. — За наследника на Лу Кан!
Шест гласа откликнаха въодушевено:
— За наследника на Лу Кан!
В просторната канцелария на най-високото ниво имаше осем души. Четирима бяха братя на министъра, трима — негови племенници. Хен Ю, виновникът за наздравицата, строен мъж на около двадесет и пет години с тънички мустачки и издължено, ала приятно лице, се усмихна широко и се поклони на чичо си. Ку, четвъртият син на Тао, бащата на Хен Чи-По, стовари ръка върху раменете на Ю и отново се обади:
— Хубав ден, батко!
Хен Чи-По кимна с широкото си кръгло лице, после отново се засмя.
— О, колко сладка бе вестта за смъртта на тази невестулка! Колко сладка! И помислете си — семейството да има изгода от това!
Последва дружен смях. Единствено младежът, Ю, изглеждаше обезпокоен.
— Той ми се струваше свестен човек, чичо — осмели се да подхвърли той. — Със сигурност би било хубаво човек да бъде като него.
Смехът стихна. Братята на Чи-По се спогледаха, но Хен Чи-По беше в прекалено добро настроение, за да се остави да го нервира забележката на Ю. Погледна добродушно племенника си и поклати глава в пародийно отчаяние.
— Значи не си разбрал както трябва, Ю. Лу Кан беше червей. Лъжец и лицемер. Беше глупав, но голям инат, с маниери на дивак от Глината и интелигентност на курва марка „Джен Син“. Без него светът стана по-добро място, уверявам те. А ти, скъпи ми племеннико, ще бъдеш дваж по-добър министър от него.
Хен Ю се поклони ниско, но когато се изправи, бузите му бяха леко зачервени, а очите му не пресрещнаха чичовия му поглед. Хен Чи-По втренчи поглед в него — не за първи път му хрумна, че за лош късмет не би могъл да издигне на поста някой от по-близките му роднини. Ю, синът на отдавна починалия му по-малък брат Фан, бе получил образование далеч от семейството. И си беше оформил странни възгледи за живота. Старомодните конфуциански идеали за доброта. Неща, които правеха мъжа слаб, изправеше ли се лице в лице с истинската природа на света. И все пак той беше млад. Можеше да учи още. Да бъде оформен така, че да служи по-добре на семейството.
Ку, винаги нащрек, забеляза как се развиват нещата и подхвана виц за някаква курва от Високите нива, която срещнала непознат от Глината. След като му отправи кратка благодарствена усмивка, Чи-По се надигна от стола си и обърна гръб на компанията. Замисли се, подръпвайки брадата си. Спря под голямата карта на Град Европа, заемаща цялата стена, като едва забелязваше мрежата като пчелни килийки, обгърнала старите, познати очертания на страните — мислеше за миналото. За онзи момент в преддверието на Танга, когато Лу Кан го беше унизил.
ШИ ВЕЙ ЦУ ЦАН.
Чуваше го дори сега. Чуваше как Лу Кан го произнася; виждаше лицето му само на инчове от своето; студените интелигентни очи, втренчени в него с презрение; тази мека, почти женствена уста, която оформяше коравите думи. Беше стара поговорка. Древна обида. Ти въплъщаваш мъртвите и ядеш хляба на леността. Ти си мързелив и корумпиран — това означаваше. Отмъкваш наградите за тежкия труд на другите. Чи-По потръпна, щом си спомни как останалите присъстващи — министри като него — се бяха отвърнали от него и го бяха изоставили там, сякаш съгласявайки се с Лу Кан. После нито един не бе дошъл да говори с него.