— Ами тогава кой е другият?
Де Вор сви рамене.
— Още не знам. Но Ян Лай може да знае. Иди го виж. Направи каквото трябва.
Леман кимна. Този път щеше да действа по своя инстинкт.
— Добре. Ще се оправя с него.
Де Вор се изправи.
— И не се безпокой, Пьотър. Аз ще се оправя. Знаеш, че можем — той хвърли поглед към записа и картата, после — отново към Леман. — Унищожи ги. Аз ще се погрижа за останалото. О, и още нещо, Пьотър…
— Да?
— Ръкавиците ми…
След като Чо Хсиян си отиде, Джиян прекара в чайната още два часа. Истинското свинско със зеленчуци, бутилката хубаво вино и прекараното време с две от най-големите курви на заведението — всичко за сметка на Чо Хсиян — му бяха вдигнали страхотно настроението. Най-после всичко беше тръгнало както той искаше. „Май е време — помисли си той — да завия по коридора към моя апартамент.“
Сред шума и блъсканицата в коридора той почти подмина вратата си. Вече се канеше да влезе. Но нещо, някакво чувство, което беше развил през годините, го спря. Дръпна дланта си от кодираната ключалка и се наведе, за да я огледа. Нямаше никакво съмнение. Някой си бе играл с нея.
Долепи ухо до вратата. Нищо. Или поне нищо необичайно. Дочуваше мекото мъркане на машини отвътре, но това беше нормално. Или почти нормално…
Обърна се и отново погледна препълнения с щъкащи насам-натам хора коридор, пренебрегвайки минувачите; опитваше се да мисли. Беше ли оставил нещо включено? Беше ли? Почеса се нервно по врата — не можеше да си спомни; после пак погледна следите по ключалката и се намръщи. Изглеждаха пресни, но можеше и да са оставени преди време. Възможно е просто да са били някакви хлапета.
Възможно е. Но по-добре е да не рискува. Не и при тези обстоятелства.
Постави дланта си върху ключалката и щом вратата се плъзна, той се прилепи към стената встрани от отвора.
Вратата бавно се плъзна обратно, той погледна в стаята — търсеше знаци за присъствието на натрапник. После с бързо движение измъкна ножа си и пристъпи вътре.
Някой изби ножа от ръката му. Той го видя как изхвърча във въздуха. После някаква ръка грубо затисна устата му.
Джиян се замята — опитваше се да се обърне и да види лицето на нападателя. Вдигна инстинктивно едната си ръка, за да отбие удара, но мъжът беше як и хватката му беше здрава.
После изведнъж падна назад.
Погледна нагоре, борейки се да си поеме дъх. Куан Йин, богиньо на милостта! Беше Чен!
Чен го изгледа кръвнишки.
— Къде беше?!
Две-три лица се появиха на вратата зад Чен. Джиян им махна да се скрият, след това се надигна и тръгна да я затвори. Щом отново успя да си поеме дъх, се извърна към ядосания КУАЙ. На устните му пак заигра бледа усмивка.
— Уреждах едно-друго. Сключвах сделки.
Опита се да мине покрай него, ала Чен го хвана за ръката и изфуча:
— По-скоро си бил по курви. Подушвам вонята им…
Джиян се разсмя.
— Малко удоволствие след работата — това е всичко — той влезе в стаята и тежко се отпусна на леглото с лице срещу Чен. — Ами ти пък какво правиш тук?
Чен прибра големия си ловджийски нож в ножницата и прекоси стаята. В нишата в ъгъла имаше старомоден игрален автомат. Обърна гръб на Джиян и се взря в екрана.
— Мислех си, че ще дойда и ще разбера какво става. Много време те нямаше.
Джиян се разсмя, после събу лявата си джапанка.
— Както казах, сключвах сделки. Работех и за двама ни.
Чен си поигра още секунда с копчетата на машината, след това се извърна.
— И?
Джиян се усмихна и срита и другата джапанка, после започна да се измъква от робата си.
— Имаме още една среща. Утре, в чайната на Големия Бял. Тогава ще определим цената.
Сякаш забравил, че в стаята има и друг човек, Джиян се съблече гол, след това отиде при душа в ъгъла и пусна пет жетона за по десет ФЕН в процепа. Дръпна завесата, застана под душа и щом хладката вода потече, започна да се сапунисва.
Чен за момент се загледа в силуета на Джиян, очертан върху пластмасата, после отново се обърна към автомата.
Беше си направо антика, с три програмирани стандартни игри: ТАО ЧИ, ХЕПАН ЧИ и УЕЙ ЧИ. Беше го нагласил на игра на УЕЙ ЧИ за начинаещи и дъската с квадратчетата — 19 на 19 — изпълни целия екран. Играеше с черните и бе направил едва около двадесетина хода, но белите вече бяха в силна позиция.
Чен се огледа още веднъж. Никога преди не бе влизал в стаята на Джиян — всъщност никога не се бе интересувал от частния му живот, — но сега положението се усложняваше. Май беше най-добре да знае как стоят нещата.