По стените висяха евтини гоблени. Стандартни произведения от Тун Ян и Ли Чен — пейзажи с планини и долини, високи борове и ромолящи рекички. Боклук, който можеше да се види навсякъде из Мрежата. На масичката до леглото имаше малък олтар на Вен Ти, а остатъците от догорели свещи върху подноса разкриваха една страна от характера на Джиян, за която никога не би се досетил. Малко чердже покриваше част от голия „леден“ под в края на стаята, до единичното легло, а иначе единствената друга мебелировка бяха чифт евтини шезлонги.
Някои неща го бяха изненадали. В една кутия под леглото бе открил Стимулатор за глава на „Сим Фик“, последно поколение, с жак за директно включване в мозъка, който се свързваше с жици, имплантирани в главата. Само това сигурно бе струвало на Джиян поне 500 юана по сегашните цени на черния пазар — може би и всичките 1000, които бе взел на заем от Лу Бакенбарда, но за разлика от двете „ленти“, които също притежаваше, това бе безполезна вещ, само символ на статукво, тъй като Джиян, както и повечето от Мрежата, не си бе правил нужната операция.
Огромна покривка от изкуствена коприна в синьо и златно покриваше леглото. Под нея две яркочервени памучни одеяла бяха застлани над нормални чаршафи от „лед“ — сякаш приготвени за сватбена нощ. Кой знае защо, това напомни на Чен онзи момент на склона на планината, когато Джиян бе измъкнал бутилката вино и чашите от сака си. У Джиян имаше нещо крайно непрактично, което беше опасно. Нещо ужасно самопоглъщащо. Това му беше големият недостатък. Такова нещо можеше и да убие човек.
Чен изчисти дъската и изключи автомата — чувството на разочарование го обземаше все повече. Всичко това беше толкова показно. Толкова фалшиво. Джиян копнееше до болка да е по-добър, отколкото беше в действителност. По-силен. По-образован. И все пак опитите му за мимикрия бяха болезнени за гледане. Той беше хлебарка, която се прави на костенурка. А и този последен негов план… Чен потръпна. Той бе обречен на провал, усещаше го с цялата си същност. С тези хора не можеш да въртиш сделки, не можеш да им бъдеш партньор, само наемник.
Огледа се за последен път — гледаше как кльощавото тяло на Джиян се навежда и се протяга зад найлоновата завеса. След това взе решение и тихичко се измъкна. Не искаше играчки. Искаше нещо истинско. Нов живот. По-добър от този. По-истински от този. И може би дете. Син.
Беше се уморил да бъде ВАН ПЕН — без корени, забравил произхода си. Беше време да се свърже с някого, с нещо. Ако не с миналото, то тогава с бъдещето. Въздъхна — знаеше, че за миналото не може да направи нищо. Но бъдещето — то никъде не бе записано…
Докато вървеше към дома си, мисълта звънтеше в ума му като литания, изпълваше главата му, обземаше го целия… Дете. Син. Дете. Син. Думите минаваха през него в унисон с тежките му стъпки по „ледения“ под на коридорите. ДЕТЕ. СИН.
Прекрасно. Значи трябваше да се подготви. Друг път нямаше.
Ян Лай коленичи в нозете на Леман с ниско сведена глава, ръцете му се бяха вкопчили здраво в полите на неговото ПАУ.
— Ти си добър човек, Пьотър Леман. Прекрасен човек. Толкова ме беше страх. Толкова се бях уплашил, че ще ме открият, преди да дойдете ти или Едмънд.
Леман се огледа. Стаята беше ужасно мръсна. Сякаш никой не беше чистил тук с години. Толкова ниско ли беше паднал Ян Лай? Нямаше ли приятели с по-висок ранг, които да му помогнат в нужда? Дръпна човека нагоре и освободи ръката му, след това протегна своята, повдигна брадичката му и накара Ян Лай да го погледне в лицето.
— Радвам се, че се обади, Ян Лай. Положението е критично — ако охраната те беше намерила…
Ян Лай извърна поглед.
— Разбирам.
— Ти как се измъкна?
Бившият министър-ХАН се поколеба.
— Има ли значение?
Леман усети подозрението, прокраднало се в гласа на Ян Лай. Човекът бе имал достатъчно време, за да го обмисли. И все пак не беше сигурен. Доверието му в Уайът беше бариера срещу истината. Пречеше му да свърже нещата. Е, това беше добре. Улесняваше всичко.
— Интересно ми е, това е. Но както и да е… — той се направи на безразличен и веднага смени темата. Взе да обикаля около Ян Лай. — Убийството на министъра. Не бяхме ние, нали разбираш. Някой ни превари — той се обърна и погледна уплашения ХАН. — Разбираш ли ме, Ян Лай? Схващаш ли какво ти говоря? Който и да е бил, почти са те убили.
— Не! Не… — Ян Лай разтърси объркано глава. — Не беше така. Те… те ме предупредиха. Казаха ми да се махам.
Ян Лай потръпна яростно и отмести поглед. Очите му бяха кървясали, лицето му бе изпосталяло от липсата на сън, а дрехите му воняха. Но дори и сега в маниерите му се долавяше нещо, което говореше за отминалата власт. Беше човек свикнал да командва.