За миг Ян Лай изглеждаше потънал в мисли. После, сякаш внезапно се бе събудил, той отново погледна Леман и усмивка огря лицето му.
— Значи Едмънд няма нищо общо?
— Нищо — този път той каза истината.
За миг Леман се замисли каква ли беше връзката между Уайът и този ХАН. Защо Ян Лай се доверяваше толкова открито на Едмънд? Само дружба ли беше това? Или пък беше нещо по-дълбоко? Любовници ли бяха?
— Кой те предупреди? — той се приближи. — Трябва да ми кажеш, Ян Лай. Много е важно.
Ян Лай вдигна очи и пресрещна за миг погледа му. След това рязко сведе очи — срамът му сякаш бе физически осезаем.
— Дойде вестоносец — почти прошепна той. — Моят трети секретар, Пи Чиен.
ПИ ЧИЕН. Дъхът на Леман секна. Пи Чиен го имаше в списъка, даден му от Де Вор. Което значеше, че сигурно беше още жив. Леман се извърна, притискайки челото си с лявата си длан; опитваше се да мисли. — Този Пи Чиен… Къде е в момента?
Ян Лай сви рамене.
— Не знам. Предполагам, че е убит — отмести очи, гласът му стихна почти до шепот. — Мисля, че беше последният, който излезе, преди солариумът да избухне.
Леман остана неподвижен за миг, после рязко се извърна и тръгна към вратата.
Ян Лай се втурна след него и го настигна на изхода. Вкопчи се здраво в ръката му и притисна лице в лицето на Леман.
— Какво става?! Моля те, Пьотър, кажи ми какво става!
Леман се обърна и пое ръцете на Ян Лай в своите.
— Всичко е наред, Ян Лай. Всичко ще се нареди. Вярвай ми. Вярвай на Едмънд. Но има и неща, които трябва да свършим. На всяка цена.
Ян Лай се взря напрегнато в лицето му за миг. След това сведе поглед — никак не пролича какво точно е видял.
— Добре. Направи каквото трябва.
Навън Леман спря и изгледа двамата мъже, които стояха в другия край на коридора. Чу как вратата зад него се плъзга и ключалката щраква.
Нямаше да му помогне. Комбинацията на ключалката я бяха изработили Лемановите хора.
Необходимо е, каза си Леман. Всичко това. Всички убийства, лъжи и двойни игри. Всичко беше необходимо.
Срещна погледа на по-високия и кимна, после се обърна и забърза към чакащия го транзитен асансьор.
БЕШЕ НЕОБХОДИМО. В ИМЕТО НА ВСИЧКО, ЗА КОЕТО СЕ БОРЕХА.
Чо Хсиян остави плика на масата пред Джиян, след това се облегна назад и взе да го наблюдава внимателно.
— Какво е това? — подозрително погледна Джиян.
— Отвори и ще видиш. Аз съм само куриер.
Чо Хсиян забеляза колко подозрително се отнася Джиян към плика. Не беше виждал такова нещо преди. Тук използваха единствено записи и приказки. Никаква изтънченост.
— Разкъсай го — обясни той. — Съобщението е написано на лист, който е вътре.
Джиян се поколеба, после вдигна плика и го огледа. От едната страна върху белия фон бе изписано името му. От другата страна имаше диагонален процеп, залепен отгоре с нещо горещо с отпечатана върху него двойна спирала. Щом видя това, той се разсмя.
— Значи съм улучил, а?
Чо Хсиян не каза нищо — просто кимна с глава към плика.
Джиян внимателно зачопли печата. След това дръпна по-грубо копринената хартия. Печатът изведнъж поддаде и писмото падна върху масата точно до ръката на Чо Хсиян. Представляваше един-единствен сгънат лист. Предпазливо, само с върха на пръстите си Чо Хсиян го побутна към Джиян.
Върху хартията бе изписана цифра. Джиян се втренчи в нея за момент, после леко подсвирна.
— Става ли?
В гласа на Чо Хсиян се прокрадна едва доловима следа от сарказъм.
Джиян сгъна листа. После отново го разгъна и пак се втренчи в цифрата. След това погледна над него към Чо Хсиян.
— Знаеш ли какво пише тук?
Чо Хсиян бавно поклати глава.
— Както вече казах, аз съм само куриер. Но познавам всичко това. Пазарлък няма да има. Разбра ли? Или взимаш каквото ти се предлага, или нищичко не получаваш.
— Нищичко… — Джиян се засмя напрегнато. — Ще е много глупаво от тяхна страна, не мислиш ли?
Чо Хсиян се наведе напред.
— Чуй ме. Или приемаш, или го зарежи.
— Ами ако го зарежа? Ако занеса другаде онова, което знам?
Чо Хсиян си позволи студена усмивка.
— Нямаш капка въображение, Као Джиян. Я си помисли малко.
Джиян погледна надолу и отново разгъна листа. Чо Хсиян го гледаше и се забавляваше. Тези Горе знаеха как да се справят с подобни типове. Поставяха им ултиматуми. Дали онези ще приемат, или ще откажат, им беше все едно. Винаги те оставаха отгоре. Протегна ръка и вдигна чашата си, пресуши я, след това натисна копчето на стената, за да повика Големия Бял.
— Трябва да тръгвам, Као Джиян. Какво да кажа на приятелите ми?