Джиян вдигна очи; По лицето му Чо Хсиян позна, че още не е взел решение.
— Е?
Отвън се разнесоха звуци. Ключалката прищрака и вратата започна да се плъзга встрани. Джиян отмести поглед от Чо Хсиян, после отново го погледна.
— Добре. Приемаме. И кажи на твоя човек…
Той млъкна — Големият Бял беше влязъл.
— Да? — Чо Хсиян се изправи и позволи на Големия Бял да му помогне да облече големия си балтон от фалшива боброва кожа.
— Кажи му, че няма да го безпокоим повече. Става ли?
Чо Хсиян се усмихна напрегнато.
— Ще се видим пак, Као Джиян.
Джиян кимна — всичката му напереност се беше изпарила.
— О, и още нещо, Джиян. Плати ми сметката, бива ли?
— И какво имаме сега?
Техникът занатиска клавишите и върна записа отначало за анализ. После се облегна назад, за да може Де Вор да прочете сам изписаното на екрана.
Всичко 51 думи. 14 повторения. Речников обхват — 37 думи.
— Не е достатъчно.
Техникът поклати глава.
— Може би не е, ако транспозицията е пряка реч. Но ние можем да създаваме нови думи от наличните звукове. Тук има доста сериозен запис от тонове. Компютърът може да изработи гещалт — цялостен речников аналог от съвсем малко материал. Тук материалът е повече от достатъчен. Ти пишеш сценария, а пък машината ще накара онзи да си каже репликите. И дори майка му не би познала, че не ги е казал той.
Де Вор се разсмя.
— Добре. Давай тогава да действаме — извади дискета от джоба на сакото си и я подаде на техника. — Ето какво искам да каже нашият приятел Джиян.
Техникът се поколеба, след това кимна.
— Добре. Веднага започвам. Утре много късно ли е? По обяд?
Де Вор се усмихна и потупа техника по гърба.
— Утре? Чудесно. Ще дойда сам да го взема.
Излезе и тръгна надолу към Мрежата. Беше привечер. След четири часа имаше среща с генерала, за да му докладва. Междувременно имаше достатъчно време, за да подреди нещата.
Докато слизаше с асансьора на охраната, се свърза с двамата мъже, които бе оставил пред чайната на Големия Бял.
— Как е нашият човек?
Отговорът прозвуча в слушалката:
— Още е вътре, сър.
— Добре. Ако излезе, следвайте го на разстояние. Но не предприемайте нищо. Още не. Помнете — искам ги и двамата.
Едва бе прекъснал връзката, когато алармата на китката му сигнализира за спешно съобщение. Пак беше Леман, с опънато от безпокойство лице.
— Какво има, Пьотър?
Леман се поколеба — съзнаваше, че говори по открит канал, после пое риска.
— Липсващият труп. Знам кой е. Човекът на Ян Лай — Пи Чиен.
— Разбирам. И къде е той?
Леман нервно се разсмя.
— Точно там е работата. Изчезнал е безследно. Още от убийството насам.
— Значи се крие.
— Така изглежда.
— Ясно. Остави го на мен. — Де Вор замълча за миг. — Другото наред ли е?
Леман се поколеба, след това отговори с кодирания отговор:
— Безоблачно небе, Хауард. Аз… Е, ще се видим по някое време, нали?
Де Вор прекъсна връзката. Значи Ян Лай вече беше мъртъв. Хубаво. Една грижа по-малко.
Асансьорът забави ход и спря. За миг Де Вор постоя, почти докоснал бутона „отваряне“ кожата под простата му роба засмъдя от процедурата по обеззаразяване. После ясно представяйки си какво трябва да направи, фрасна копчето и излезе навън, в Мрежата.
Глава 3
Статична игра
По пети звънци майор Де Вор докладва на генерал Толонен в офиса му в обширната, прилична на крепост казарма, седалище на Централата на охраната. Генералът стана, щом Де Вор влезе, и се измъкна иззад бюрото си да го поздрави с широка усмивка на изсеченото му сякаш с длето лице.
— Добро утро, Хауард. Как е?
Де Вор направи дълбок поклон, после се изправи и погледна стареца в очите.
— Не е добре, сър. Нашето разследване за смъртта на министъра се оказа по-трудно, отколкото очаквах.
Генералът задържа погледа си върху него още секунда и кимна. Той докосна рамото на майора, сякаш за да му вдъхне увереност, след това се обърна и пак мина зад бюрото си. Сврян отново в креслото си, той се наведе напред и с жест покани Де Вор да седне.
— Още няма нищо, а?
Де Вор след възможно най-лек намек за поклон седна.
— Не съвсем, сър.
Толонен отметна брадичка назад — стана му интересно.
— Разбирам. Та на какво си се натъкнал?
— На нищо сигурно. Само слух. Но е възможно да ни отведе донякъде.
— Нещо, което трябва да знам?
Де Вор извади мъничката касета от джоба на туниката си, избърса я в покривката и я подаде на генерала. Толонен се облегна назад и бутна тънката като лепенка касета зад лявото си ухо. Седя така минута-две в мълчание; очите му правеха малки, хаотични движения в орбитите си. След това, сякаш пак дошъл в съзнание, той погледна майора право в очите.