— Май всички трябва да си починем, а, Хаавикко? Да се откъснем за малко от всичко това. Но злото в този свят не се свършва, независимо дали се борим с него или не — той се усмихна любезно. — Добре, я да видим какво има тук.
Кадетът се поклони и приближи терминала, след това постави тъничката прозрачна карта, която бе донесъл, върху повърхността му. Мигом екранът на стената над главата му светна и на него изникнаха двама души, които си пробиваха път през широк претъпкан коридор. Записът бе съставен от елементите на стотици индивидуални записи и после монтиран така, че да изглежда сниман с една-единствена камера, която е следила заподозрените по цялата главна улица.
— Това са двамата мъже, сър. Към онзи отляво се обръщат с Джиян. Името на другия не е известно. В Централния архив на охраната няма никакви данни.
Генералът подсмръкна.
— Задръж това за момент.
Образът застина. На табела зад първия пишеше „Ниво 11, III южен склад, Кантон Мюнхен“ — надписът на английски беше с черен шрифт, а отдолу бе написано същото с йероглифи в кървавочервено. Вторият беше къде-къде по-як от първия; на кръста му бе препасан огромен нож — това ясно си личеше по издутината; той бе обърнат към камерата в профил и отляво се виждаше малък, синкав белег на врата му точно под ухото.
— Интересни типове, а, Аксел? От Мрежата са. Няма никакво съмнение. Щом в Централата на охраната няма никакви данни, сигурен съм, че това са нашите хора. Можем ли да видим откъде излизат?
Аксел натисна няколко клавиша. Картината веднага се смени — появи се слабо осветен и почти празен по-малък коридор.
— Това къде е?
— Пет нива по-нагоре, сър. На Ниво 16. Това е коридор за поддръжка, не е за обществено ползване. Гледайте сега.
Двамата впериха погледи в екрана. В тавана се появи отвор и двамата се вмъкнаха през него в коридора един след друг. Двамата ХАН от предишните кадри.
— Накъде води този коридор?
— Има една дълбока вертикална шахта на около 20 ЧИ от този капак. Излиза на Ниво 41. Там ги губим.
— Някаква причина?
— Камерата е била повредена. Вандализъм. Изглежда истински. Очевидно вече седмици наред са имали проблеми с апаратурата в тази част.
— Добре. Нека се върнем пак на Ниво 11. Да видим с кого си имаме работа.
През следващите десет минути гледаха в мълчание, докато положението се разгръщаше пред очите им. Видяха битката. Видяха как Джиян извади ножа си и посече с него човека, а после закара товарната количка до асансьора. После, след по-малко от минута, екранът угасна.
— Само това е оцеляло, сър. Когато са паднали карантинните прегради, повечето от камерите са избухнали. Монтирахме това от копията в Централния архив.
Толонен кимна доволно.
— Добра работа си свършил, Хаавикко. Сигурно няма да е мъчно да проследим тези двамата. Договорихме се с някои босове от Триадата под Мрежата. Те ще ни ги намерят. Само въпрос на време е.
— Значи няма да предприемаме нищо, сър?
— Нищо, докато не получим вест от нашите свръзки. Но искам да сме готови, затова уредих да изпратим там един взвод — в Кантон Мюнхен под Мрежата, откъдето идват новините. Така ще можем да ги пипнем веднага. Сложил съм Фест да командва. Има строга заповед да ги залови по възможност живи. Ти и Ханс Еберт ще направите подбора.
Хаавикко се поколеба, после попита:
— Какво ще правим там долу?
Толонен се засмя.
— Докато не ви заповядат — нищо. Ако искате, смятайте го за платен отпуск. Еберт очевидно познава мястото доста добре. Сигурен съм, че ще ви намери занимание. Но щом ви извикат, веднага отивате където трябва. Ясно ли е?
Хаавикко сведе глава.
— Нещо друго, сър?
— Да. Едно последно нещо. Искам да направиш списък.
— Сър?
— Искам да съставиш списък на всички, които биха могли да са планирали това; на всички, за които има и най-малката вероятност да са замесени. Не само тези с ясен мотив, но и всеки, който може да разполага с необходимите връзки.
— Всеки?
Генералът кимна сериозно.
— Никого не пренебрегвай, колкото и абсурдно да ти изглежда предположението.
Кадетът направи дълбок поклон и щракна с токове.
— Сър.
Останал отново сам, Толонен се изправи и се доближи до прозореца. Далече долу обширният ров, обкръжаващ крепостта на охраната, изглеждаше пълен догоре с мастилен мрак. В светлината на ранната утрин двете стражеви кули в далечния край на моста хвърляха дълги тънки сенки през космодрума отвъд.
Нямаше да предприема нищо. Все още не. Известно време щеше да разчита на инстинкта си и да не закача Уайът. Щеше да провери дали името на Уайът ще се появи в списъка на Хаавикко. Щеше да изчака Де Вор да се натъкне на нещо по-съществено от празните приказки на ония Горе. Защото дълбоко в сърцето си не вярваше, че Уайът е замесен.