Отново погледна машината. Това беше сложна игра и той се гордееше, че минава за майстор. Странно обаче, тя толкова ясно представяше разликата между Изтока и Запада. Поне между Изтока и стария Запад, скрит под нивата на Града, построен от ХАН, под пластовете култура на ХАН и историята на ХАН. Играта на Запада се играеше на дъски, подобни на тези на Изтока, но Западът играеше между линиите, а не в точките на пресичане. Освен това игрите на Запада бяха гъвкави, на всяка отделна част се даваше дихание, позволяваше им се да се движат, сякаш всяка от тях има самостоятелен живот. В Уей Чи не беше така. В Уей Чи, след като един пул бе поставен на дъската, той си оставаше там, освен ако не го обкръжаха и така той губеше своето „дихание“. Това бе статична игра; с ходове, търпеливо строени часове или дни наред — понякога дори и месеци. Игра, чийто смисъл бе не да елиминираш, а да асимилираш.
Изтокът и Западът — всеки от тях беше обратната страна на другия. Завинаги чужди. И все пак единият в крайна сметка трябва да възтържествува. В момента това бяха ХАН. Но не завинаги.
Той се извърна от екрана и се усмихна. „Белите побеждават — както винаги.“
Всичко това винаги го бе интересувало — откакто бе разбрал колко много неща бяха забранили или скрили ХАН. Цяла отделна култура. Дълга, сложна история. Погребани, сякаш никога не са съществували. Историята на стария Запад. Покрита с бял саван — този цвят за ХАН бе цветът на мъртвите.
Де Вор се протегна и се прозя. От два дена не беше спал. Прекоси стаята и погледна отражението си в огледалото до душа. Не е лошо, помисли си той, но наркотиците, които бе взел, за да се поддържа бодър, имаха само странични ефекти. Истинската умора всеки миг можеше да го надвие. И все пак — бяха го задържали на крака достатъчно дълго, че да прозре всичко.
Погледна надолу — екранчето на китката му примигваше.
Де Вор се усмихна на отражението си.
— Най-после — каза той, след това приглади туниката си и се обърна към вратата.
Джиян влезе със смях в стаята.
— Чен… — подхвана той и изведнъж млъкна. Очите му се разшириха, лицето му пребледня. — Какво, да му…?
Обърна се и хукна, но вторият човек мигом го последва и прегради вратата — държеше нож.
Обърна се бавно с лице към непознатия.
— Затвори вратата — каза Де Вор. Гледаше през Джиян към другия. После отново се обърна с лице към Джиян. — Влез, Као Джиян. Чувствай се като у дома си.
Джиян преглътна и отстъпи вляво. Очите му попаднаха върху тялото, проснато по очи върху леглото с покрита глава. Беше Чен. Можеше да го познае поне по дузина неща — по формата на тялото, по дрехите, по черните ремъчета около китките.
Млъкна хипнотизиран от гледката на двете силни ръце — отпуснати, безжизнени и бледи, с длани, обърнати нагоре върху тъмночервения чаршаф. После отново вдигна очи. Непознатият го гледаше със същата жестока полуусмивка.
— Какво искаш? — гласът на Джиян едва се чуваше.
Де Вор се разсмя, след това се обърна към игралния автомат и набра следващия си ход. Джиян погледна към екрана. Машината бе нагласена за Уей Чи, дъската с квадратчетата — 19 по 19, — плътно покрита с черни и бели камъчета. По състоянието на играта си личеше, че непознатият го е чакал доста време.
Де Вор се обърна и изгледа Джиян със странно напрегнат поглед. После сведе очи и се приближи.
— Завладяваща игра, нали, Као Джиян? Черните започват първи и възможността е на тяхна страна — казват, 7 към 10 — и все пак аз, както и ти, предпочитам да играя с белите.
Приближи се още повече. Джиян се облегна на стената и отмести поглед встрани.
— Носиш ли плика, Као Джиян?
Джиян извърна глава и пресрещна погледа на другия. Сега ги разделяше само една длан разстояние. Чувстваше дъха на другия върху бузата си.
— П-п-плик…?
— Предложението, което ти направихме.
— А… — Джиян бръкна във вътрешния джоб на робата си, измъкна измачкания плик и му го подаде. Непознатият не го и погледна — просто го мушна в джоба си и му подаде друг.
— Давай. Отвори го. Това е новото ни предложение.
Джиян гледаше трупа на леглото, мъжа, който чакаше на вратата с нож в ръка, и се чудеше какво ли му кроят. Дали не беше вече мъртъв? Погледна запечатаното писмо, което държеше в ръка. Беше същото като онова, което му бе дал Чо Хсиян.
С треперещи ръце той отвори плика и извади сгънатия лист. Този път на него не беше написано нищо. Чисто бял лист — и нищо повече.
Де Вор се усмихна.
— Разбра ли, Као Джиян?
Джиян местеше поглед от единия към другия и се опитваше да измисли начин да се измъкне.