— Ами записът?
Непознатият се извърна — изобщо не обърна внимание на репликата му, сякаш тя нямаше никакво значение.
— Съжалявам за приятеля ти. Нямаше късмет, той просто не беше част от това. Сключихме сделката с тебе, Као Джиян.
Джиян усети, че отново се е втренчил в трупа. Непознатият забеляза погледа му и се усмихна.
— Давай, давай. Гледай го, щом искаш. Сега сигурно няма нищо против — отиде при леглото и отметна завивката. — Ела тук…
Гласът на непознатия прозвуча като команда — това накара Джиян да тръгне напред; после се разколеба — обля го вълна на отвращение, повдигаше му се.
Де Вор вдигна поглед от тялото.
— Озорихме се, докато го убием тоя твой приятел. Трябваше и двамата да се справяме с него. Наложи се Чу Хен, ей онзи там, да го държи, докато го подредя.
Джиян потръпна. Около бичия врат на Чен четири-пет пъти бе омотана жица, бяха я стягали, докато се бе врязала в плътта и бе потекла кръв. Но беше трудно да се прецени дали това е било причина за смъртта, или тежките удари по тила; удари, които бяха строшили черепа му като крехък порцеланов съд.
Той преглътна сухо, след това вдигна очи и срещна погледа на непознатия.
— Мъртъв ли съм?
Де Вор се изсмя — не жестоко, а сякаш наивната забележка наистина го развесели.
— Ти какво мислиш?
— Записът… — повтори той отново.
— Май не разбираш, а, Као Джиян?
Мъжът ХАН до вратата се разсмя, но рязко млъкна, когато Де Вор го изгледа.
Гласът на Джиян сега бе почти дихание.
— Какво да разбирам?
— Играта. Правилата й. Различните й нива. Нали виждаш, много взе да надигаш глава. Амбициите ти бяха над твоето равнище. Това е много опасно за дребосъче като тебе. Много си алчен.
Джиян потрепери. Същото бе казал и Чен.
— Ти… как да го кажа… стана ни неудобен.
— Забравете всичко. Моля ви! Аз…
Де Вор поклати глава.
— Съжалявам — каза тихо той. Гледаше Джиян почти с искрено съжаление. — Това не е възможно.
— Нищо няма да кажа. Заклевам се, нищо няма да кажа!
— Честна дума, а? — Де Вор се обърна и вдигна торбата от пода до леглото. — Ето. Толкова струва думата ти.
Де Вор му хвърли торбата. Джиян я улови и погледна вътре, после ужасен я метна на пода. Вътре беше главата на Чо Хсиян.
— Значи разбра? Това е просто необходимост. Трябва да жертваме това-онова. Заради играта.
— Играта?!
Но повече обяснения не последваха — Ножът просветна и се вряза дълбоко в гърба му. Као Джиян бе мъртъв, преди да успее да се свлече на пода.
В Дома на деветия екстаз, собственост на Му Чуа, бе настъпил часът за почивка и момичетата, проснати по кушетките в Стаята със зелените лампи, бърбореха и се смееха. Домът на Му Чуа бе много добър, чист публичен дом, макар и да се намираше под Мрежата, и работеше само за онези, които идваха тук по работа Отгоре.
Фен Чун, най-големият от местните босове на Триадата и бивш любовник на Му Чуа, им осигуряваше закрилата си. Хората му пазеха вратите на Му Чуа и помагаха, когато някой клиент започнеше да създава неприятности. Беше добра сделка и Му Чуа здравата се бе нагушила благодарение на нея.
Му — на стария език това означаваше „майка“, макар тя да не бе ничия майка и още на 12 години да я бяха стерилизирали — сега беше към средата на петдесетте — силна, дребна жена с огнен нрав, която наистина си обичаше занаята и своите момичета. „Тук мъжете забравят грижите си“ — беше нейният девиз и тя го бе написала над вратата на английски и на мандарин — йероглифите му бяха избродирани върху всяка възглавничка, всяка завеса, всеки чаршаф в дома. Но макар и да беше така, в дома й действаха строги правила. Нито едно от момичетата й не можеше да бъде наранявано по никакъв начин. „Ако искат такива неща — бе споделила тя веднъж с Фен Чун с блеснали от гняв очи — да вървят долу в Глината. Това е почтен дом. Дом за любов. Как ще ги обичат моите момичета, ако ги е страх? Как да разсеят всички грижи на един мъж, освен ако самите те нямат грижи?“
Му Чуа все още беше невероятно привлекателна жена и мнозина, дошли тук за по-млада плът, нерядко завършваха нощта в прегръдките на „мама“. След това за тях друга вече не съществуваше. Връщаха се само при нея, спомняха си не само топлотата й, но и всичките й малки номера — тя си ги пазеше в тайна дори от момичетата.
Точно сега тя стоеше под арката на вратата и доволна наблюдаваше своите момичета. Добре ги бе подбрала. Тук имаше истински красавици като Пурпурен лотос и Нефритова мелодия, както и момичета с характер като Пролетна върба и мъничката, нежна Сладък мед, позната на всички като Малката МИМИ, както се произнасяше името, което бе приела, на мандарин. Но нейните момичета бяха и нещо повече — тя ги бе обучила да бъдат истински артистки в занаята; уменията им в любовта бяха ненадминати. Ако подобно нещо бе възможно тук, в Мрежата, то тъкмо те бяха прекрасно възпитани. Те не бяха прости МЕН ХУ — „жени, които стоят на вратата“, а ШЕН НУ — „момичета-богини“. За Му Чуа това бе важна разлика. Момичетата й можеше да са проститутки, но не бяха просто „димни цветя“. Нейният дом бе обител на топлината и мекотата, образец за всички останали домове, и тя беше страшно горда, че го е постигнала.