— Вие няма ли да седнете с нас? — попита го тя, доближавайки се към него много повече, отколкото предишния път. Сладкото изящество на аромата й го опияняваше, а очите й бяха очи на любовница, пълни с тайно разбиране.
— По-добре е да не сядам — доста вдървено каза той. „Сестра ми…“ — почти добави. Внезапно почувствал се неловко, сведе очи. Да, заради това беше. Беше обещал на сестра си. Беше се заклел в честта си, че ще се опази чист. Няма да прави като другите мъже.
Потръпна и отново срещна погледа на момичето.
— Ако обичате, извикайте Му Чуа. Може би тя ще ми намери стая. Ще ям и ще почивам в стаята си.
Пурпурен лотос се усмихна — не беше обидена; този път зад усмивката й не прозираше нищо. Разочарованието й бе моментно; сега тя отново беше съвършената домакиня, всички лични мисли бяха прогонени от главата й.
— Ако изчакате за момент, ще я повикам.
Но Му Чуа бе наблюдавала всичко. Тя веднага се появи на вратата — знаеше много добре какво да прави, какво да каже в такъв момент. Предварително й бяха казали, че може да стане така.
— Моля ви, последвайте ме, ШИ Хаавикко. Стаята ви е приготвена. Ще ви заведа.
Аксел се поклони благодарно, после погледна Фест и Еберт. Фест срещна погледа му и кимна набързо, признавайки оттеглянето му, но Еберт не му обърна внимание — беше се съсредоточил изцяло върху малкото момиче, което сега беше седнало до него — тя изглеждаше едва десетгодишна.
— Как е името на малката? — попита Хаавикко Му Чуа. Стараеше се да говори тихо.
Му Чуа се усмихна.
— Това е Златно сърце. Тя е бебето на дома. Мъничка и сладка, не мислите ли?
Той се взря още за миг в момичето, после отново се обърна към Му Чуа:
— Ако обичате, заведете ме в стаята ми.
Му Чуа се усмихна разбиращо.
— Заповядайте.
Аксел се събуди, стаята беше тъмна и във въздуха се носеше странна миризма. Веднага скочи нащрек — обучението му си казваше думата, — след това си спомни къде се намира и се накара да се отпусне. Но все пак още се чувстваше напрегнат. Нещо не беше както трябва. Нещо…
Чу го. Чу друго дихание в тихия мрак. Попипа отляво до себе си. Нищо. После — отдясно. Ръката му срещна нещо меко и топло.
Преглътна, разпознал мириса на мускус — знаеше от какво идва. Какво бяха направили с него? Упоили ли са го? И какво още? Беше виждал твърде много тайни операции, за да се чувства неуязвим. Еберт ли беше нагласил всичко това? Ами ако го е упоил, а след това е заснел всичко, което е направил? Потрепера и бавно се дръпна от момичето — момиче ли беше?, — което лежеше до него, после напипа зад гърба си ключа на осветлението.
Веднага центърът на леглото се освети от мека светлина, която се разсейваше в мрака.
Аксел се задъха и от ужас оцъкли поглед.
— Куан Йин да ме пази! — прошепна той.
Момичето беше ХУН МАО. Високо, русо момиче с големи гърди и атлетично телосложение. Лежеше до него, светлината явно не я дразнеше, вдигнала ръка към шията си — пръстите й бяха вплетени в дългата, гъста коса, — а другата й ръка бе върху гладкия й мускулест корем — пръстите сочеха към гъстите косми на пубиса й.
Аксел се блещеше срещу нея, ужасен и завладян едновременно от белите й като лед гърди и мекия, потаен мирис на пола й. После отново погледна лицето й и потръпна. Толкова й приличаше. Толкова много й приличаше. Сякаш…
Той се извърна и преглътна, след това пак я погледна — очите му още веднъж се прилепиха към онези части на тялото й, които никога преди не беше виждал. Никога не си бе и мечтал, че ще ги види.
Главата й се извърна, очите се отвориха. Поразително сини очи, същите като на сестра му. Но други. О, колко бе благодарен, че бяха други! И все пак…
Той бързо прогони тази мисъл. Но тя не го оставяше намира. Същата като Веса. Толкова приличаше на скъпата му сестра Веса.
Момичето му се усмихна и протегна ръка към него. От гърлото й се изтръгна леко стенание на удоволствие.
Той инстинктивно се отдръпна, напрегнат, но тялото му го предаде. Пенисът му бавно се изпълни с кръв, докато, напълно възбуден, застана твърд и прав. И когато тя протегна ръка и го пипна, той не можа да направи нищо друго, освен да затвори очи — засрамен, ала благодарен.
Щом влезе в нея, отвори очи и отново я погледна.
— Как е името ти?
Тя се разсмя лекичко и за кратък миг движенията на тялото й срещу неговото се забавиха и станаха неуверени.
— Не помниш ли, Аксел? Аз съм Бяла орхидея. Твоето малко цвете… — тя пак се разсмя, този път по-дрезгаво; тялото й се притисна о неговото и го накара да изкрещи от удоволствие. — А той разправяше, че си бил ЙЯ…