— Да го събудя ли?
— Не, майко Чуа. Нека поспи още малко. Битката сигурно ще е чак след два часа. Има много време. Хареса ли му?
Му Чуа се усмихна, ала не отговори. Някои неща тя правеше за пари. Други бяха в противоречие със собствения й морален кодекс. Да шпионира гостите си беше едно от тях. Взря се за миг в Еберт — опитваше се да схване кое го прави толкова различен от другите, които идваха тук. Може би това се дължеше чисто и просто на грубостта му. Приемаше наготово, че може да има всичко, да купи всичко. Не го харесваше, но пък и не й беше работа да харесва всичките си клиенти. Ала той й бе донесъл нещо ценно — две момичета ХУН МАО.
— Реши ли вече?
Еберт не я погледна. На устните му играеше лека усмивка.
— Мога да си избера която и да е, така ли?
— Такава беше сделката ни.
— Тогава ще взема момиченцето. Златно сърце.
Му Чуа сведе очи. Точно това очакваше.
— Но тя е съвсем неопитна — възрази тя. Знаеше, че е безнадеждно, но дори и при това положение се опитваше да го убеди.
— Знам. Точно това е отчасти причината да я избера. Бих могъл да я обуча сам. На онова, което аз обичам.
Му Чуа потръпна — зачуди се какво ли обича той. За миг се замисли дали да не се откаже от сделката и да върне двете момичета, но знаеше, че няма смисъл нито да отхвърля една толкова сигурна атракция като тези варварски ШЕН КУ, нито пък да си създава враг в лицето на Ханс Еберт.
— Сигурен ли си, че не е твърде млада?
Еберт само се изсмя.
— Тогава ще тегля чертата. Всичко ще е както се договорихме. Двете момичета срещу едно. И безплатни забавления тази вечер.
— Както се договорихме — обади се Еберт и се усмихна на себе си.
Му Чуа отново се вгледа в него — чудеше се каква ли игричка си играе с колегата си офицер. Беше видяла как го поднася и обижда. Защо тогава толкова настояваше тя да го упои и да му прати онова момиче ХУН МАО? Изглеждаше, че двамата не се обичат много-много, тъй че какво ли кроеше Еберт?
Тя се поклони и се усмихна, макар че усещаше колко куха е усмивката й, после се извърна и отиде да донесе договора. Но все си мислеше за съня на Златно сърце. Еберт беше тигърът, дошъл от Изтока, и снощи се бе съвкупил с нея; не можеше да бъде задоволен, така бе казала Златно сърце — любел се диво, страстта му била на ръба на насилието. И макар че нямаше никакъв шанс Златно сърце да забременее, Му Чуа не можеше да се отърве от мисълта за другия образ от съня — сиво-бялата змия. В повечето случаи това бе благоприятен символ — знак, че сънуващата ще роди момче. Но змията от съня бе мъртва и студена.
Потръпна. Първата част от съня се бе оказала толкова вярна, как и втората да не се сбъдне на свой ред? А и каква мистерия бе това за Златно Сърце. „Изяж си сега новогодишните сладкиши — помисли Му Чуа, когато извади договора от чекмеджето в стаята й и понечи да тръгне обратно. — Празнувай сега под дъгоцветните облаци, защото скоро златното сърце ще бъде разбито. А аз нищичко не мога да направя. Съвсем нищичко.“
Когато се събуди за втори път, той знаеше, че тя ще е там, в леглото до него. Обърна се и я погледна — целият срам, целият ужас бяха изчезнали, бяха останали само любовта и смътното желание. За миг остана неподвижен, мълчалив и я гледаше с лека усмивка. После, както я гледаше, забеляза някакво движение сред срамните й устни. Нещо черно и гладко сякаш се измъкваше от меката, бледа гънка на плътта й. То бавно изпълзя навън и се протегна, малко по-дълго от нокът на палец; сляпата му муцуна се движеше насам-натам из въздуха, сякаш го душеше, Аксел се взираше в него, смаян и ужасен. Беше живо — живо!!! Извика леко от шок и изненада и нещото изчезна, сякаш никога не се бе появявало, в меките, влажни гънки плът.
Викът му я събуди. Тя рязко се надигна — очите й бяха сини като северното море и сънят още тегнеше в тях.
— Аксел… Какво има?
Съсредоточи поглед в лицето му и сякаш изведнъж се събуди напълно, щом забеляза неговия ужас.
— Богове, какво е станало? — тя стана и се приближи към него, но той се дръпна, като се мъчеше да я отпъди с ръце. Тя спря, неподвижна, с напрегнато тяло, после леко приведе глава, вперила очи в него.
— Кажи ми какво става, Аксел. Моля те. Лош сън ли сънува?
Той насочи пръст към нея.
— Нещо…
Само това успя да каже, но тя явно разбра. Седна на леглото и отпусна ръце в скута си. Въздъхна дълбоко.
— Онова, което си видял… — тя сви рамене и го погледна — в този миг изглеждаше странно уязвима. — Всички ние си имаме такива — погледът й сякаш казваше: НО ТИ, ЕСТЕСТВЕНО, СИ ЗНАЕЛ ЗА ТОВА. ИЛИ ПОНЕ СИ ЧУВАЛ.