— Аз… — той преглътна. — Не разбирам.
Тя се взря в него още за миг, после протегна ръка към гънките на пола си и нежно започна да примамва нещо отвътре. Аксел гледаше с изцъклен поглед как тя взима нещото с пръсти и внимателно го поставя на дясната си длан. След това му я протегна, за да може да го види ясно.
— Виж. Всичко е наред. То няма да ти направи нищо лошо. Абсолютно безобидно е.
Беше някакво насекомо. Или пък така изглеждаше на пръв поглед. Черно, гладко, прилично на червей, то беше дълго колкото половин пръст. Нямаше сегменти. Нито някакви белези. Изглеждаше сляпо; всъщност не се забелязваха никакви сетивни органи. И все пак то бе отреагирало бързо на вика му.
— Какво е това? — попита той и се наведе по-ниско, неспособен да скрие гнусливото си потръпване.
— Както ти казах, всички ние ги имаме. Всички момичета тук, искам да кажа. Те ни пазят чисти, нали разбираш. Разработка на „Джен Син“. Унищожават бактериите — някои определени видове бактерии. СПИН, херпес, всички видове венерически болести.
Той намръщи нос.
— Богове… и то през цялото време е било там, вътре. Докато ние…
— През цялото време. Но то никога не се пречка. Живее в специално отделение в утробата ми. Излиза навън само когато усети, че спя, или съм напълно отпусната. То е паразит, нали разбираш. Благоприятен — тя се усмихна и потупа нещото в ръката си, после внимателно го вкара обратно.
На вратата се почука. Аксел се огледа.
— Ето — момичето му подаде халат, но себе си не прикри с нищо.
Той се обви с ПАУ от изкуствена коприна, след това се обърна към вратата:
— Влез!
Беше Му Чуа.
— Чух някакъв шум — каза тя. — Всичко наред ли е?
— Да. Да, всичко е добре — той погледна момичето, седящо на леглото — тя се бе загледала някъде встрани, — после отново се извърна към Му Чуа. — Няма нищо. Наистина. Съвсем нищо.
Му Чуа го погледна в очите и задържа погледа си само миг по-дълго, накара го да се чуди какво ли си мисли, докато го гледа; събуди отново за кратък миг страховете му, че е бил заснет и предаден. Но после тя се усмихна — с топла, искрена усмивка, която не криеше никакви задни мисли.
— Добре — кимна тя. — Тогава се облечете и елате. Приготвила съм ви закуска.
Усмивката й го стопли, прогони всички сенки от ума му.
— Благодаря ви, майко Чуа. Домът ви е превъзходен. Просто превъзходен.
Ямата бе водовъртеж от шум и трескаво движение. Пейките, подредени амфитеатрално, бяха толкова претъпкани, че всеки миг щяха да прелеят. От всички страни мъже крещяха, махаха с ръце като луди и залагаха — тъмни, безлични силуети в мътната червена светлина, а там, долу, в ярката бяла светлина, обливаща арената, двамата мъже, вкопчили се един в друг за бедрата в позиция ВА ШИ, мълчаливо се гледаха.
Аксел Хаавикко, седнал на първия ред между Фест и Еберт, присви очи и се загледа в двамата противници. Изглеждаха зле подбрана двойка: единият беше ХУН МАО, другият — ХАН. Единият — великан, другият — толкова дребен и все пак така великолепно сложен, че сякаш бе произведен в някоя цистерна, на „Джен Син“. Но в дребния имаше неподвижност, нескрито усещане за властност, което веднага биеше на очи. Изглеждаше така неподвижен, сякаш бе стигнал връхната точка на покой.
— Името на този ХАН е Хуа. Казаха ми, че бил местният шампион — Фест се наведе напред и заговори в ухото му. — Вече имал седемнадесет победи. Още две — и ще бие рекорда.
Аксел се обърна и изкрещя в ухото на Фест:
— Ами другият?
Фест сви рамене и посочи дребничкия ХАН, седящ до него. Отново се наведе напред и извика още по-силно:
— Ей този приятел разправя, че никой не знаел почти нищо за него. Тукашно момче, казва се Кар, но преди не се е борил. Малко нещо тайнствен си пада. Но може би си струва да заложиш на него. Сигурно би спечелил добре.
Аксел се обърна и погледна мъжагата. И прегънат одве, Кар бе по-висок от повечето мъже. Вероятно седем ЧИ. Може би и повече. Изправен, бе висок почти два пъти колкото Хуа; широк в раменете, с тежки мускули, намазаната му с масло кожа блестеше на ярката светлина. Подобни мъже обикновено действаха бавно. Зависеха само от силата си, за да победят. И все пак Аксел помнеше как бе притихнала тълпата, когато гигантът излезе на арената, и осъзна, че Кар дори по техните мерки бе нещо необикновено.
За миг се загледа в татуировките по гърдите и ръцете му. На всяка ръка бяха изрисувани чифт дракони — единият — червен, другият — зелен, с издължени мускулести тела, вплетени един в друг в спирала. Главите им бяха обърнати навътре, един срещу друг, огромните им усти, пълни с остри зъби, ръмжаха, златистите им очи горяха. На гърдите му простираше крила грамадна птица, а могъщата й царствена глава бе отметната дръзко назад, жестокият й клюн бе разтворен в тържествуващ вик, а по един поразен от ужас кон висеше във всеки от краката й с остри стоманени нокти.