— Много е бавен! — изсъска Еберт в ухото му.
— Чакай! — отвърна му Аксел. Бе наблюдавал лицето на Хуа и бе забелязал каква изненада се бе изписала на него, когато едрият скочи отново. Хуа си бе помислил, че му е в кърпа вързан. Наистина.
Хуа отново се приведе в класическата поза ЧИ МА ШИ — ездитен кон — и взе да прехвърля тежестта от едното на другото бедро, виейки се като змия. После изтанцува кратък танц с крака. Отвсякъде по редовете се разнесе силен, нисък тътен — публиката тропаше с крака от възторг. Миг по-късно Хуа отново нападна.
Този път той се втурна срещу Кар със странен, лъкатушещ бяг, завършил със скок. В същото време нададе смразяващ кръвта писък.
Но Кар се бе отместил.
В мига, в който Хуа бе скочил, Кар се приведе, претърколи се и се извърна. Движението беше толкова бързо, толкова неочаквано за такъв едър мъж, че из тълпата се понесоха смаяни въздишки. Когато Хуа отново се обърна с лице към него, Кар се усмихваше.
Изненадата се превърна в гняв. Хуа нападна за трети път; въртеше се, мушкаше и риташе, ръцете и краката му се виждаха само като размазани петна. Но големият посрещаше и отбиваше всеки удар.
По отношение на бързината най-после се бе намерил достоен съперник за Хуа. И когато Хуа се оттегли, той дишаше тежко, а лицето му бе почервеняло от усилие.
Тълпата изрева одобрително.
— Късмет! — изкрещя Еберт до него. — Чист късмет, ще видиш! Този ХАН ще го довърши набързо!
Аксел се опита да отвърне, но точно в този миг Хуа отново се метна — веднъж, дваж — като акробат, после отскочи наляво, надясно и пак наляво. Беше само на една ръка разстояние от Кар, когато големият се раздвижи. Но този път Кар се забави за секунда. Когато Хуа ритна, Кар не бе застанал в равновесие и ударът, прицелен в Хуа, не срещна отпор.
Изпращяването на костта се чу чак на задните редове. Кар изстена високо и се строполи.
Хуа отново удари — един ритник, втори — и изкриви счупената противникова ръка назад в невъзможен ъгъл.
Аксел пое дъх — повръщаше му се. Еберт до него изкрещя триумфално.
Хуа отстъпи и си пое дъх — доволен израз бе изместил бръчката на съсредоточаване от лицето му.
Ямата бе цялата потънала в напрегнато мълчание — чакаше го да сложи край.
— ШАУ — каза той тихо, втренчен в Кар. — Изгори.
Кар бе коленичил на едно коляно, лицето му бе маска на болката. Бавно, много бавно той се надигна, поддържайки счупената си дясна ръка с лявата. За миг сякаш се вгледа навътре в себе си. Дишането му се забави, лицето му се проясни. С гримаса на чиста агония той дръпна ръката си напред — щракането на кост о кост бе единственият звук, който се чуваше на арената. Той залитна за кратко, после явно се овладя и набута безполезната ръка в платнения си пояс.
— Ела — каза той, вдигнал предизвикателно брадичка срещу дребния. — Още не сме свършили.
Думите му имаха въздействието на бодване с остен. Хуа избухна — вихреше се, правеше салта, риташе и мушкаше, сипеше бесен дъжд от удари. Това продължи няколко минути. Но Кар бе достоен за предизвикателството. Със здравата си ръка и с двата си крака той отбиваше всички удари на Хуа — махаше, привеждаше се, извръщаше се със скорост и подвижност, които изненадаха всички. Изглеждаше невъзможно толкова едър мъж с такова тегло да се движи толкова бързо и точно.
Но Аксел, докато наблюдаваше, разбра какво му струва всичко това — под маската на външно спокойствие той виждаше агонията, когато Кар удряше, отскачаше и се търкаляше, избягвайки непрекъснатия поток от удари. Виждаше го в очите му, в едва забележимото потрепване на ъгълчетата на устата му. Гледаше, докато вече изглеждаше невъзможно за Кар да продължи да понася всичко това.
И тогава, тъкмо когато Хуа се отдръпваше, Кар контраатакува за първи път.
Хуа се дръпна назад, отпуснал за миг цялата си тежест — може би за пръв и единствен път от началото на битката насам — на задния си крак в ХУ ШИ — позата на маймуната. И щом се дръпна назад, Кар се претърколи напред, оттласна се със здравата си ръка от пода, напрегна китката си и я сгъна и стовари цялото си тегло на огромното си тяло върху Хуа с един удар.
Успя да изведе Хуа от равновесие — краката му се обвиха около врата на дребния и огромното му тегло го повали на брезента.
За миг се възцари мълчание. После, когато големият се претърколи, се чу стенание от болка. Кар седна, вкопчил се в ръката си — лицето му бе изкривено от болка. Но Хуа вече беше мъртъв. Лежеше там, до Кар, блед, неподвижен, с прекършен гръбнак и счупен врат. При падането тилът му бе размазан от удара в пода.