— Може би войник?
Кар се разсмя.
— Точно това не ми беше минало през ума, но да.
Толонен се усмихна доволно.
— Полезен човек си ти, Кар, а и моят подчинен Хаавикко ми разправи, че си страхотен боец. Пък си и интелигентен. Аз имам работа за хора като тебе.
Кар положи внимателно главата на Као Джиян и вдигна поглед към генерала.
— Подписал съм договор, генерале. Десет битки, ако успея да остана жив дотолкова.
Толонен кимна.
— Ще откупя договора ти.
Кар се усмихна.
— Може би. Ала защо? Не разбирам, генерале. Каква полза бихте имали от мен?
Този път беше ред на генерала да се засмее.
— Ти си талантлив човек. Имаш набито око. От пръв поглед го виждам. А и познаваш мястото. Знаеш как мислят и действат хората тук. В момента се налага да разчитаме на местните ни свръзки. На босовете от триадата. А това не е само скъпо, но е и ненадеждно. На тях всеки може да им плати и са негови.
— А аз съм нещо различно?
— По моя преценка — да.
Кар се изправи и се огледа.
— Какво е станало тук, генерале? Какво НАИСТИНА е станало?
Толонен прекоси стаята. Застана до игралния автомат и взе да си играе с клавиатурата.
— Какво искаш да кажеш?
— Вие, майорът, онези трима младши офицери отвън. Доста високопоставен отряд за разследване на подобно дребно убийство. Какво правите всички вие тук? Защо тези хора са толкова важни за вас? Какво са направили? Или би било по-добре да попитам какво са знаели?
Толонен се разсмя.
— Онова, което са направили, е, че са убили министър. Онова, което са знаели обаче, засега остава тайна. Но още някой го знае. Онзи някой, който ги е убил.
Кар се приближи и застана до рамото му, после погледна играта, появила се на екрана.
— Какво е това?
— По всичко изглежда, последното нещо, записано в паметта. Май този Као Джиян е бил добър играч.
Кар поклати глава.
— Не е Као Джиян. Бих се заклел. Всъщност бих казал, че играчът въобще не е бил тукашен. Погледнете как са подредени камъчетата. Пък и се играе на осмо ниво. Който е играл, е бил майстор на Уей Чи.
Толонен са разсмя — смехът му звучеше странно.
— Нашият убиец?
Кар извърна глава и срещна погледа му.
— Е, това е един от начините да си запълниш времето от два часа.
Колата беше голяма петместна лимузина; върху бежовите й знамена от изкуствена коприна бяха извезани стилизирани черни кучета — символ на триадата КУЕЙ ЧУАН. Десетимата носачи с обръснати глави бяха насядали край отсрещната стена и бърникаха в купичките, пълни с патисоева супа с фиде, а една очебийно открояваща се групичка бе застанала до колата; те бяха облечени в униформи в бежово и черно — това бяха ПЕН ПЕИ, бързите ками. Емблеми с цифри на гърдите сочеха положението им в йерархията на триадата.
Пренебрегвайки низшите носачи, Еберт се доближи до ПЕИ с най-малък номер. Той веднага се поклони ниско и удари чело о осеяния с боклук под на коридора.
— Давайте да вървим — безцеремонно нареди Еберт. Пусна една монета от 50 юана до главата на мъжа. — Ще получиш и още една, ако ни откараш дотам за двадесет минути.
Очите на ПЕИ се извърнаха към монетата, после се окръглиха и погледнаха нагоре, към Еберт.
— Както желаете, ваша светлост! — той се изправи, обърна се към носачите и излая няколко заповеди на местния поджин-мандарин, които никой от тримата млади войници не успя да разбере. Купичките със супа изтракаха на земята веднага, а мъжете побързаха да заемат позиция. Шестима ПЕИ се подредиха отпред. С извадени ками те щяха да разчистват пътя пред колата. Отзад тичаха останалите четирима ПЕИ и се оглеждаха за засади.
Еберт и Фест се качиха в колата, Аксел ги последва. На закрития със завеса вход спря и погледна пак приведените носачи с обръснати глави.
— Хайде, Хаавикко! — сръчка го нетърпеливо Фест. — Не искаш човекът да си изгуби заплатата, нали?
Аксел се мушна вътре и седна срещу Фест и Еберт.
— Защо го направи, Ханс? Няма защо да бързаме да се връщаме.
Еберт се усмихна.
— Трябва да държиш подобни типове на педал през цялото време, Хаавикко. За тях ще е добре да си направят едно хубаво дълго кросче — той погледна Фест и се разсмя. — Трябва да им видиш физиономиите на тия бунаци! Само тази гледка си струва хиляда юана!
Аксел го погледна за момент и сви рамене. На него това не му харесваше, но сигурно тук бяха свикнали. Точно така очакваха да се държат онези Отгоре.
Колата тръгна веднага и те потеглиха. Купето се люшкаше ритмично, а виковете на висшестоящите ПЕИ насърчаваха мъжете да тичат.