Аксел сведе глава.
— Бях щастлив, сър. И работата си обичах. Ала…
Толонен го гледаше изумено.
— Какво има? Какво е станало?
Хаавикко не отговори. Продължаваше да стои мълчаливо, със сведена глава.
Толонен се изправи, излезе иззад бюрото си и се приближи до него.
— Кажи ми, момче. Кажи ми какво има.
Младежът вдигна очи и срещна открития поглед на Толонен.
— По-добре е да не ви обяснявам, сър. Просто чувствам, че не мога да работя повече тук.
Невярата на Толонен изби в смях.
— И какво се предполага, че трябва да разбера аз от това, а? Не можел да работи тук. Не му се щяло! Кажи ми какво е станало.
Аксел пое дъх.
— Сър, по-добре е да не…
Гневното избухване на генерала го стресна.
— Не?! Не става, Хаавикко. Тук нямаме тайни! Ще ми кажеш какво е станало. Защо искаш нов пост? ЗАПОВЯДВАМ ти да ми кажеш!
Аксел преглътна. Надяваше се да го избегне. Беше искал да си изяснят нещата с Еберт пряко, на четири очи.
— Заради Еберт, сър.
Толонен се разсмя смутено.
— Еберт, а? И какво му има на младия Еберт? Да не те е обидил?
— Не, сър. Не пряко.
— Е, ами тогава какво? Не ме карай да гадая, момче, изплюй камъчето.
— Той се държа неуважително, сър.
— Неуважително ли? Към кого?
Аксел чувстваше как погледът на Толонен се впива в очите му.
— Към вас, сър.
Толонен изфуча. За миг не каза нищо, после поклати глава.
— Не вярвам! Баща му е най-старият ми приятел. Това момче ми е като син. Неуважение ли казваш? — устните на генерала се раздвижиха грозно. — И какво каза той?
— Не бих… — започна Аксел, но Толонен го сряза гневно.
— О, богове! Момче! Да не си ми казал още веднъж „не бих“! Изплюй камъчето — щом обвиняваш Еберт в неуважение, искам да знам всички подробности. И ще е по-добре да имаш и свидетел. Не приемам непотвърдени клюки.
Аксел послушно сведе глава. Не си го бе представял така. Мислеше си, че генералът ще го пусне — неохотно, но без много врява. Тази история с обвиненията и свидетелите му дойде изневиделица.
— Беше днес, преди няколко часа, сър. На връщане в купето. Фест присъстваше, сър. Той чу всичко.
Толонен се извърна рязко и се облегна на бюрото. Докосна бутона на интеркома и нареди на секретаря си:
— Веднага да се извикат при мен младшите офицери Фест и Еберт. Незабавно.
Обърна се и метна остър поглед към Хаавикко.
— И какво каза той?
Аксел се поколеба — важността на онова, което вършеше, изведнъж го порази. Той не харесваше много неща у Еберт — неговото нахалство и чувството му, че стои по-горе от другите, бяха най-главните, — но никога не бе възнамерявал да направи тъй, че да изхвърлят човека от служба. Ако обвинението в неуважение се потвърдеше, можеше и да го уволнят. За първи път след разговора им на Аксел му се щеше да бе послушал Фест и да бе забравил цялата работа.
— Е? — ревът на генерала го стресна и отново го върна на земята. Вдигна очи. Лицето на Толонен бе почервеняло от гняв. — С ченгел ли трябва да ти вадя думите от устата?
Аксел поклати глава. С тих глас той повтори думите на Еберт. И какво бе добавил после.
Толонен бе притихнал. Отмести поглед, след това пак погледна Хаавикко.
— Това ли е? — попита той. Гласът му изведнъж бе омекнал. — Точно така ли го каза?
Аксел кимна отсечено, по гръбнака му полазиха тръпки. Значи всичко свърши. Обвинението бе отправено.
Генералът бавно поклати глава, обърна му гръб и се приближи към прозореца. Погледна разсеяно навън, после отново се обърна към Хаавикко:
— Ще си мълчиш, докато не ти заповядам да говориш. Ясно?
— Сър.
На вратата се почука.
Толонен прочисти гърло и се обърна:
— Влез!
Влязоха Фест и Еберт. Измаршируваха до средата на стаята и застанаха мирно.
Толонен се приближи и застана точно срещу тях — Фест му беше отляво, а Еберт — отдясно. Хаавикко стоеше отстрани, до бюрото. Оттам виждаше лицата и на двамата. Генерал Толонен беше в профил.
— Знаеш ли защо съм те извикал, Еберт?
Погледът на Еберт се стрелна към Хаавикко, после се върна на Толонен.
— Мисля, че се сещам, сър.
Толонен се намръщи.
— Така ли?
— Заради Хаавикко, сър. Той ме обиди. Наложи се да му ударя шамар.
Толонен се обърна и изгледа смаяно Аксел, след това отново погледна Фест.
— Вярно ли е това, Фест?
Фест се поклони леко.
— Вярно е, сър. По време на връщането ни от Мрежата. Двамата се скараха. Хаавикко каза нещо много обидно за бащата на Еберт. На Ханс… искам да кажа, на Еберт не му оставаше нищо друго, освен да го удари.
— Разбирам — каза Толонен. — И нищо друго ли нямаше?
— Нищо, сър — отвърна Фест. — Много неприятна история, наистина, но се надявахме, че всичко ще се забрави. Според Еберт честта му е възстановена.