— Благодаря — каза той и стана от мястото си. — Отивам да си взема сандъчето и тръгвам.
— Да, така е най-добре — дежурният офицер му се усмихна тъжно, разбиращо. — Хей! И дано имаш късмет!
След като Аксел излезе, човекът в дъното стана бавно и доближи бюрото. Дежурният офицер вдигна поглед, после остави купичката с ЧА.
— Имам нужда от защита — уморено каза мърлявият ХАН, съзнавайки, че точно това беше казал и преди. — Опитват се да ме убият.
Офицерът кимна и постави ръка на клавиатурата на своя лап-топ, готов да си води бележки.
— Добре. Как се казвате?
— Пи Чиен — отвърна човекът. — Казвам се Пи Чиен.
Глава 4
Лунният дракон
— Е, и какво ще правим сега?
Леман се обърна и се загледа в спокойното, осеяно с лотоси езеро; гледаше как един от трите жерава, които бе купил предишния един ден, разпери издължените си, елегантни крила, после отново ги прибра и потопи човка във водата. Зад него Де Вор крачеше нервно напред-назад и на всяка втора крачка се плясваше с ръкавиците си по бедрото. Леман никога не беше го виждал толкова възбуден и толкова разстроен. Кой би повярвал, че куриерът на Ян Лай, неговият Трети секретар Пи Чиен, изведнъж ще изникне пак отнякъде като пратеник от земята на мъртвите?
— Какво предлагаш, Хауард?
Де Вор се приближи и застана до него пред отворения прозорец.
— Знаеш какво трябва да направим. Планирали сме го. В случай че стане така.
— Мислиш ли, че това наистина е необходимо? Искам да кажа… Ян Лай е мъртъв. Също и Чо Хсиян и двамата убийци. Май вече нищо не води към нас. Така че какво от това, че Пи Чиен е при генерала? Пи Чиен не знае нищо.
— Боя се, че не е точно така. Пи Чиен е споменал, че Хен Чи-По е бил негова свръзка.
Леман рязко се обърна с лице към него.
— Министър Хен? О, богове! И има ли доказателства?
Де Вор поклати глава.
— Не. Но това вече не е въпрос на доказателства. Генералът смята да отиде при Танга и да му съобщи каквото знае — догадки или не, доказано или не. А Тангът ще му нареди да започне разследване. Налага се незабавно да действаме. Да предотвратим това разследване — той спря да си поеме дъх. — Налага се да го жертваме, Пьотър. Налага се да им дадем Уайът.
Леман се извърна към Де Вор.
— Сигурен ли си, Хауард? Сигурен ли си, че няма друг начин?
Де Вор кимна отсечено.
— Необходимо е.
Леман замълча, после също кимна.
— Добре. Направи каквото трябва.
Де Вор го докосна по рамото.
— Горе главата, Пьотър. Пътят е труден, но ние ще възтържествуваме. Сигурен съм.
— Може би… — Леман сведе поглед. — Знаеш, че не си го представях така. Мислех си…
— Мислеше си, че ще успееш да опазиш ръцете си чисти, а?
Леман поклати глава.
— Не. Не е това. Просто… ами, той е свестен човек, Хауард. Няма ли никакъв друг начин да…
Той отново вдигна очи и срещна погледа на Де Вор, но майорът само поклати глава.
— Не се обвинявай, Пьотър. Просто няма друг начин — Де Вор се навъси. — Ръцете ни са вързани, не разбираш ли? Виновно е самото Чун Куо. Този наш свят… той е кръвосмесителен. Връзките са твърде заплетени. Само да си одраскаш задника и врагът ти веднага си отдъхва облекчено.
Леман въздъхна тъжно.
— Така е…
Де Вор продължи натиска.
— Мислиш ли, че и аз нямаше да действам открито, ако можех? Мислиш ли, че ми харесва тази игра на измами и двойни агенти? — той плю и улучи водата под тях. — Само за миг да действам открито — и съм мъртъв. Ти — също. Всички ние, до един. Така че помисли си за това, Пьотър, преди да се разчувстваш заради Едмънд Уайът. Той беше свестен човек. Може би. Но и той искаше същото като нас. Промяна. Искаше старият ред да рухне. Помни го, Пьотър. Недей да се колебаеш. Защото усъмниш ли се само за миг — и си мъртъв. И ти, и всички ние.
Леман потръпна, когато чу как Де Вор говори за Уайът в минало време. Но не можеше да спори с него. Всичко вече беше решено. Докрай.
— Значи, аз трябва да се правя на негов приятел?
— Да. А аз — на твой смъртен враг.
— Да… — Леман погледна навън и видя как един от жеравите бавно се плъзна към брега, после подхвръкна върху белите скали и разроши пера.
Генералът чакаше на централния плац, изпънал вдървено гръб на съдийски стол с висока облегалка. От двете страни на плаца стояха почетни стражи от личната охрана на Танга, бляскави в алените си копринени бойни униформи — едри мъжаги с обръснати глави, боси, а навсякъде около него слугите на Танга тихо кръстосваха из голямата зала и си гледаха работата.
Допреди шест часа той очакваше тази среща, изпълнен с известни опасения, но сега се чувстваше уверен, почти въодушевен — потиснатостта от изминалите три дни бе изчезнала. Стискаше здраво в скута си досието на Де Вор и вътрешно се усмихваше. Пипнах ви — мислеше си той. — И двамата. И този път няма да ми се измъкнете.