Беше втренчил поглед право напред. Срещу него, на петдесетина крачки, беше входът на Залата на вечната истина, където Тангът даваше аудиенции.
Двойните врати бяха масивни, два пъти по-високи, отколкото широки. Върху черна кожена повърхност със сребро бе очертан кръг от седем дракона — обиколката му се равняваше на пет човешки боя. В средата муцуните на царствените чудовища се срещаха и оформяха приличен на роза орнамент, а във всяко око ярко пламтеше по един огромен рубин. Стройните им, силни тела бяха извити навън като спиците на гигантско колело, а по ръба сплетените им опашки оформяха окръжността. Това беше УАЙУИ ЛУН, Лунният дракон, символът на Седмината. Толонен не можеше да го погледне, без да изпита огромна гордост; не можеше да изрази с думи радостта, че точно на него се бе паднало да играе толкова важна роля в защитата на този велик, мощен кръг — чест, предоставена му лично от неговия Танг.
Звъннаха две камбани — звънът на първата беше сладък и чист, а втората отекваше с дълбок, плътен глас. Бавно и безшумно огромните врати се отвориха.
Генералът се изправи, след това слезе от платформата, притиснал здраво към гърдите си папката с досието и другите документи. Обърна се наляво, после надясно и вдървено се поклони на двамата лейтенанти, след което измарширува десет крачки напред и спря. Почетната стража застана зад него.
Сега вратата се беше отворила докрай. Виждаше Танга в далечния край на залата, седнал на висок трон върху Платформата на правосъдието.
Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, се приближи и го поздрави.
— Генерал Толонен — усмихна се той и се поклони ниско. — Добре сте дошли. Тангът ви очаква.
— Радвам се да те видя, Ху-Ян — тихо каза генералът, връщайки усмивката и поклона. — Надявам се, че си добре, както и цялото ти семейство.
— И аз, Кнут — отвърна Ху-Ян меко и се изправи. — Но влез. Вече твърде дълго чакаш.
Чун Ху-Ян отново се обърна с лице към Танга. Поклони се ниско, коленичи и докосна с чело застлания с плочки под. После се изправи и бавно влезе в залата. Генералът го последва. Под големия трегер спря и изрази почитта си с дълбок поклон — почетната стража зад него направи същия жест и се изправи едновременно с него. Но когато отново тръгна напред, стражите си останаха по местата. На никого — дори и на почетната стража — не се позволяваше да влиза в залата, без да има разрешението на Танга.
В подножието на стъпалата Толонен спря. Канцлерът беше вляво от него, а останалите от свитата на Танга се бяха скупчили от дясната страна.
— ЧИЕ ХСИЯ — каза той и отново направи КО ТУ.
Буквалният превод на обръщението от мандарин беше „под стъпалата“, но тази фраза отдавна бе получила второ, много по-важно значение — „ваше величество“. „ЧИЕ ХСИЯ“ датираше още от онези дни в древността, когато на министрите, извикани на аудиенция при императора, не е било разрешено да се обръщат направо към Сина на небето, а разговаряли с него чрез чиновниците му, събрани „под стъпалата“ на издигнатия трон.
Тангът стана от трона си и слезе по широките стъпала.
— Кнут, съжалявам, че те накарах да чакаш.
Ли Шай Тун бе облечен в официалните си одежди: дълги, струящи коприни в бледозлатисто, поръбени с черно, и меки ботуши от козя кожа с цвят на мед. Хубавата му побеляла коса бе сресана гладко назад и сплетена в стегната плитка на тила му. Носеше на врата си обикновена златна огърлица, а на пръстите на дясната си ръка — два пръстена: първият — халка от бяло злато, сватбен дар от покойната му съпруга; вторият — по-тежък и по-дебел пръстен от черно желязо с посребрена миниатюра, изобразяваща УАИУИ ЛУН — Печатът на властта.
Ли Шай Тун бе висок мъж — висок колкото генерала, но слаб и гъвкав. Той слезе изящно по дванадесетте стъпала — движенията му бяха по-леки и енергични, отколкото човек би очаквал от 60-годишен мъж. Често казваха, че Тангът се движи, сякаш танцува — елегантно и властно, — и беше точно така; атлетичната му грация бе резултат от суровите тренировки, на които се подлагаше всяка сутрин. Но в осанката му се забелязваше и онова достойнство, което притежаваха само родените да властват.
Изправяйки се лице в лице с генерала, Тангът го докосна по рамото и усмивка озари прорязаното му от бръчки лице. После отмести ръка и поглади дългата си, но прекрасно оформена брада.
— Бях зает, Кнут, не ме оставят на мира. Тази история с вакантния пост. Четири семейства са изпратили молби за назначение. Тъкмо тази сутрин се срещнах с кандидатите.