— В такъв случай онова, което имам да ви казвам, е във ваш интерес, ЧИЕ ХСИЯ.
Ли Шай Тун кимна и се огледа. Зад канцлера в залата се бяха стълпили още една дузина души — членове на неговия личен състав.
— Доколко е поверително това?
Генералът се усмихна разбиращо.
— Все още не е добре всички да го знаят.
Тангът му върна усмивката.
— Разбирам. Ще разговаряме насаме. В стаята на дядо ми — той махна на своя канцлер. — Ху-Ян, ще стоиш на вратата и ще се грижиш никой да не ни безпокои, докато не привършим.
Влязоха в една от по-малките стаи в дъното на залата. Тангът затвори вратата след себе си, после се обърна и погледна Толонен с неразгадаем израз. Прекоси стаята и седна под двойния портрет на неговия дядо и Вен Ти. Махна на своя генерал да се приближи.
— Седни тук, Кнут. Срещу мен.
Толонен направи каквото му бе наредено, но все пак се чувстваше неловко, седнал в присъствието на своя Танг. Погледна близката камина и несъзнателно протегна ръка към топлината й.
Тангът забеляза жеста му и се усмихна.
— Значи ми носиш новини, а? Нещо ново, откакто разговаряхме за последен път?
— Да, ЧИЕ ХСИЯ. Знам кой е заповядал да бъде убит Лу Кан.
Тангът се замисли.
— Имаш ли достатъчно доказателства, за да го докажеш пред закона?
Генералът кимна.
— Това може да причини и падението на една от Великите фамилии.
— А… — Ли Шай Тун погледна надолу към скута си. — Значи министърът НАИСТИНА е замесен в това?
Толонен се наведе и му подаде папката. Останалите документи останаха в скута му.
— Всичко е там, вътре, ЧИЕ ХСИЯ. Всички доказателства. Търговски връзки. Плащания и имена. Кой и кога е бил използван. Ян Лай, Фу Лун-Ти, Хон Као, Чо Хсиян — цяла мрежа от имена и дати, свързваща всичките нива на цялата афера. Било е добре организирано. Може би прекалено добре. Но никога нямаше да направим тези връзки, ако моят човек, Де Вор, не бе надушил следите. Уайът е бил сърцевината на тази паяжина.
Тангът кимна, после погледна документа. Следващите петнадесет минути той четеше, без да каже дума. След като привърши, затвори папката и вдигна поглед.
— Да — каза той тихо, почти уморено. — Това е добре, Кнут. Точно това исках. Справил си се чудесно.
Генералът сведе глава.
— Благодаря, ЧИЕ ХСИЯ. Но, както казах, не аз заслужавам похвалата. Това е работа на майор Де Вор.
— Разбирам — Тангът отново погледна документа. — Тогава ще се погрижа майорът да получи награда.
— Благодаря. А министърът?
Ли Шай Тун се засмя късо, невесело.
— Хен Чи-По действа внимателно, както доказва този документ. Макар пръстът да сочи към него, той не го докосва — той поклати глава. — Въпреки всички косвени доказателства нямаме нито едно пряко.
— И все пак точно той е предупредил Ян Лай. Той е изпратил съобщението.
— Може би. Но това не ни върши работа. Предположения — само с тях разполагаме, когато опрем до него, Кнут. Младшият министър Ян Лай е изчезнал, а картата със съобщението, в която така се е вкопчил Пи Чиен, беше празна. Това не е стабилно доказателство.
Генералът премълча. Вярно беше. Картата със съобщението — от министър Хен за Ян Лай, донесена от Пи Чиен, не струваше като доказателство; съобщението се бе разпаднало 30 секунди след като Ян Лай го бе активирал.
— Значи няма да предприемете нищо срещу него?
Тангът кимна. Когато отново заговори, бе по-резервиран, по-официален отпреди.
— Трябва да ме разбереш, Кнут. Ако имах едно-единствено доказателство срещу него, дори най-дребното, щях да го смажа, и то с радост. Но както стоят сега нещата… — той изразително разпери ръце. — Не мога да обвиня свой собствен министър, без да разполагам с неоспорими доказателства.
— Разбирам.
— Добре — Тангът се наведе напред, вперил напрегнато черните си очи в генерала. — Засега ще арестуваме Уайът и всички останали, които бихме могли да проследим чрез него. Може би Леман и онова гадно създание Бердичев. Но преди това провери дали няма нещо съмнително. Трябва да играем на сигурно. Чун Куо трябва да ни види коректни — действията ни трябва да бъдат напълно оправдани. Не искам неприятности в Камарата заради тази работа.
Генералът сведе глава — задържа мислите си за себе си. В това Тангът беше прав. През последните десет години нещата незабележимо се бяха променили. Сега в ръцете на хора като Леман имаше много по-голяма власт отпреди. Те имаха пари, власт, право на глас в Камарата във Ваймар. И макар Камарата да се подчиняваше на волята на Седмината, не биваше те да упражняват властта си толкова често. Илюзията за сътрудничество — независима Камара, която работи ръка за ръка със Съвета на Седмината. На тази илюзия лежеше основата на продължителния мир.