— Той е мъртъв. Знаеш, че е мъртъв. Умря с Лу Кан в солариума.
— Не те питах за това. Добре ли го познаваше?
— Беше ми приятел. Добър приятел. Бяхме съученици в колежа.
Де Вор се засмя студено.
— Би ли се уточнил колко добър приятел?
Уайът преглътна и наведе глава.
— Беше мой любовник.
— Значи признаваш?
Уайът гневно кресна:
— А защо не? И без това вече го знаеше, нали? Както и да е, какво общо има с това Ян Лай?
Де Вор се усмихна и се извърна.
— Ян Лай е убит. Три дена след убийството на Лу Кан. Единственото нещо, което открихме у него, беше твоя малка холограма.
Уайът не помръдваше. Когато Де Вор го погледна отново, се изненада — в очите му имаше сълзи.
— Ех… — тихо промълви Уайът. — Това несъмнено ти говори нещо? Бих ли убил мъж, когото обичам, и след това щях ли да оставя холото си у него?
Де Вор поклати глава.
— Не разбираш.
Уайът се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Холограмата беше завряна в задника му.
Уайът отмести поглед. Дъхът му секна, той потръпна.
— О, има и още. Още много. Записът на Као Джиян. Търговските ти връзки с Хон Као и Чо Хсиян. Схемите на вътрешните полети, които напълно съвпадат с нашата реконструкция на нападението над солариума. Експериментите на твоята компания с ултразвуковите спусъци. И естествено показанията на твоя секретар, Лун Ти.
Уайът погледна неразбиращо Де Вор.
— Лун Ти?
Това беше майсторският удар на Де Вор: нещото, което спояваше всичко останало. Лун Ти беше секретар на Уайът вече десет години. Той бе най-довереният му прислужник. Но преди осем години Де Вор беше напипал слабото му място и го бе купил. Сега Лун Ти му играеше по гайдата.
Мълчанието продължи още миг и после Де Вор сведе глава.
— Лун Ти призна участието си във всичко. Ще дава показания под клетва пред Танга.
Устните на Уайът помръднаха, но не се чу никакъв звук.
— Да — меко каза Де Вор и се приближи. — Сега вече почна да разбираш, а? — Протегна ръка и нежно докосна петното върху бузата на Уайът. — Ще открием истината за това — ти и аз. Имаме време, да знаеш. Много, много време.
„А накрая — помисли си той — дори и ти ще повярваш, че си заповядал да убият Лу Кан.“
Отвисоко изглеждаше нещо незначително — малко кръгло петно сред ширналата се пустош, но когато хеликоптерът започна да се спуска, кръгът взе да се разширява все повече и накрая сякаш изпълни целия илюминатор със своята чернота. Големият транспортьор се приземи на покрива на Града близо до ръба на кръга. Само на няколко крачки от подпорите му повърхността на покрива беше изкорубена, ледът бе нащърбен и сплескан от огромната горещина на експлозията. Гледан от непосредствена близост, огромният черен кръг разкриваше друго измерение. Приличаше на блюдо — огромно вдлъбнато блюдо, гигантски алхимически съд; тъмната, лепкава утайка от останките вече бе пресята в търсене на нещо, което би им подсказало как е станало всичко.
Те слязоха от транспортьора и се огледаха; 60 души от по-ниските нива, облечени в бели дрехи с качулки. Други им подаваха сечива от голямата, прилична на насекомо машина — длета и четки, чували и контейнери. Старомодни сечива. Сега нямаше нужда от нищо съвременно. Това беше най-простата част. Последният етап преди възстановяването.
Започнаха работа веднага — подредиха се в три вериги от по 20 души: трима от всяка верига пълнеха чували на ръба на локвата от утайка и ги подаваха на другите по редицата. От края двама търчаха напред-назад между човешката верига и машината и подаваха чувалите навътре.
От планините духаше вятър. На върха на дясната човешка верига един от мъжете — едър ХАН с обръсната глава — се извърна и се вгледа в далечните върхари. Махна едната ръкавица, смъкна очилата си и избърса чело. Колко хладно беше тук! Колко приятно беше да усещаш нежния повей по кожата си! За миг безизразното му, с нищо незабележимо лице се взря в далечината — опитваше се да се сети за нещо; след това сви рамене.
Погледна надолу и забеляза нещо на тъмната повърхност. Нещо мъничко, зеленичко и крехко на вид. Наведе се и го вдигна върху голата си длан. Покълнало семенце.
Вдигна очи, чу птичите крясъци над главата си и разбра. Бе дошло от планината. Някоя птица го бе вдигнала и го бе изпуснала тук. Тук, върху безжизнената повърхност на покрива на Града.
Взря се в него още за миг — забеляза формата на двойните му листенца, твърдостта на зрънцето. После го смачка между пръстите си и го пусна.
Као Чен, КУАИ, някогашен убиец, вдигна очи. Облаците, планините, дори и плоската, открита повърхност на покрива на Града — всичко изглеждаше толкова различно на дневна светлина. Подуши топлия въздух и се усмихна. След това чу как засумтяха мъжете от редицата, надяна очилата и ръкавицата и отново се обърна.