Част II: пролетта на 2198 г.
Под Жълтите извори
Глава 5
Братя
В провинция Сечуан бе пролет и дърветата в овощната градина в Тонджиян пламтяха от цветове под ясното синьо небе. Въздухът бе прозрачен като полирана леща. Планините в далечината забиваха върхове в небето — остри като нож синьо-зелени форми.
Накрая на градината чакаха мълчаливо четирима прислужници със сведени глави, протегнали напред отрупани сребърни подноси.
Сред дърветата на брега на реката играеха двамата принцове. Смехът им ехтеше над водата. По-големият, Ли Хан Чин, избягна протегнатата ръка на малкото си братче и с бързо атлетично движение сграбчи един надвесен над него клон и се метна в короната на ябълковото дърво. Ли Юан се спусна към дървото с огромни скокове, но клонът беше твърде висок за него и той не можеше да го стигне.
— Това не е честно, Хан! — Юан бе останал без дъх; смееше се, в очите му гореше вълнение. Горе на дървото Хан Чин се кикотеше — едно чисто бяло цветче се бе заплело в черната му като въглен коса; след това отметна глава настрани и погледна брат си.
— Ела ме хвани! — подразни го той и пусна надолу единия си крак, после бързо го дръпна, когато брат му скочи да го хване.
Юан се огледа за миг и намери каквото му трябваше. Обърна се.
— Слез! Слез или ще те набия! — заплаши той, стиснал в едната си ръка двоен ключ и опрял другата на бедрото си; изражението му бе наполовина сурово, наполовина весело.
— Няма! — Хан се прилепи към клона и се опита да се изкачи по-нагоре.
Юан се разсмя възбудено, направи крачка напред и започна нежно да гъделичка гърба на брат си с разлистения клон. По-голямото момче взе да крещи и да рита диво — кракът му минаваше на косъм от малкия. Момчето долу взе да надава продължителни писъци — играта му харесваше — и заудря по-силно. Разнесе се нов крясък и кракът отново се метна към него. Но този път улучи и момчето тупна по гръб на земята.
Хан Чин скочи веднага долу и коленичи над брат си, проснал се неподвижен на земята до ствола.
— Юан! Юан!
Наведе се и се вслуша в дишането на брат си, опрял ухо о гърдите му.
Юан се претърколи, използвайки теглото на брат си, както го бяха учили, и го яхна на гърдите, притискайки ръцете му с колене. За миг остана отгоре с тържествуваща физиономия. После Хан го блъсна и го отхвърли настрани. Юан се преобърна и запълзя встрани, но Хан протегна ръка, сграбчи го за крака и бавно го затегли обратно.
— Не, Хан, не… Моля те! — но протестите на Юан бяха слаби. Давеше се от смях.
— Кажи го! — настоя Хан и притисна ръцете на момченцето, обвили гръдния му кош. — Заповядвам ти да го кажеш!
Юан разтърси яростно глава; смехът му премина в хълцане. Но щом Хан го притисна по-здраво, се предаде и кимна. Хватката се отпусна леко, но остана здрава. Юан пое дъх и заговори:
— Ти си мой господар… — изкашля се и продължи — … и обещавам да ти се подчинявам.
— А така!
Хан Чин го пусна и го бутна лекичко. Малкият се тръшна на земята и остана там за няколко секунди. Дишаше дълбоко. Помълчаха за миг. В топлия, неподвижен въздух чуруликаха птички.
— Какво мислиш за нея, Юан?
Ли Юан се претърколи и погледна брат си. Ли Хан Чин бе коленичил и гледаше към терасата отвъд езерото. Бялото цветче все още стоеше в косите му — чисто бяло върху гарвановата му коса. На устните му играеше лека усмивка. Тъмните му очи се взираха в далечината. — Мислиш ли, че е хубава?
Въпросът накара Юан да се изчерви. Той кимна и сведе очи. Да — помисли си той. — Повече от хубава. Фей Йен беше красива. Знаеше го от първия миг, в който я видя. Фей Йен. Колко й отиваше това име. Летяща лястовица…
Вдигна очи и видя, че Хан Чин се взира в него, сбърчил чело.
— Мислех си, Юан… Чудех се какво ли е да имаш няколко жени. Например за всяка нощ през седмицата по една различна жена — разсмя се със странен, тънък, напрегнат смях, после сведе поглед и взе да скубе тревата. — Извинявай. Понякога забравям. Ти изглеждаш толкова стар, така изпълнен с мъдрост. Също като татко — Хан млъкна, след това отново вдигна поглед и се усмихна. — Май тебе това още не те вълнува. Карай. Като пораснеш, ще разбереш.