Ли Юан погледна брат си още веднъж, после сведе очи. Слънчевите лъчи, промъкващи се през клоните, изпъстряха земята до ръката му. Сенките на листата върху кожата му изглеждаха като бледи петна. Той трепна и затвори очи. Понякога усещаше, че така добре разбира всичко това. Ако той беше на мястото на Хан, Фей Йен щеше да му стига — други нямаше да му трябват. Погледна отново брат си — пазеше тези мисли за себе си, знаеше, че ако Хан разбере, нямаше да го остави на мира от закачки. „Че ти си само на осем години — щеше да каже той. — Какво ти разбира главата от любов?“
— Дори и така да е — погледна го отново Хан. — Фей Йен ще е друго нещо, нещо много специално. Моя Първа съпруга. А нейният син ще бъде мой наследник — той кимна, удовлетворен от справедливостта на думите си. Ли Юан забеляза как го гледа брат му — с усмивка и дълбока любов в очите; стана му топло на душата и сведе поглед.
— Синовете ми ще са прекрасни, Юан. Хубави, силни синове. А първия ще кръстя на тебе.
Хан Чин протегна ръка и хвана брат си за глезена.
— Ще е силен като мен. Но се надявам да е и мъдър като теб.
— И хубав като Фей Йен — Юан гледаше брат си през дългите си тъмни мигли.
Хан се взря в далечината с лека усмивка, после кимна.
— Да… като Фей Йен.
— Имате ли нещо против да седна тук?
Уан Ти се изчерви и сведе поглед към детето, което люлееше в ръце. И четирите етажа в ресторанта на Чан бяха претъпкани, имаше само няколко свободни места.
— Не, разбира се. Моля.
Бе забелязала мъжа доста по-рано — разхождаше се в навалицата на сергиите в края на главната улица. Както и другите в тълпата, тя го бе огледала за миг и бе продължила с пазаруването, впечатлена от това, колко едър беше. Сега, когато седна срещу нея, осъзна колко едър бе той наистина — не беше само висок, но и широк в раменете и в гръдния кош. Истински великан.
— Какво е най-вкусно тук?
Тя вдигна очи и срещна погледа му. Сини очи като на ХУН МАО.
— Всичко е вкусно. Тук, на двадесет и шестия етаж, ресторантът на Чан е най-добрият. Но бих ви препоръчала тази зелена нефритова супа.
Едрият кимна, полуизвърна се и махна на най-близката келнерка.
— Господине?
— Казаха ми, че зелената нефритова супа е добра. Донеси ми голяма купа от нея. А, и няколко пилешки бутчета с фиде.
Момичето се поклони, обърна се и тръгна към кухнята.
— Често ли се храните тук?
Отново се бе обърнал към нея с лека учтива усмивка на лицето.
Тя кротко погледна спящото на гърдите й дете.
— Когато мога да си го позволя — тихо отвърна тя. — Не ми се случва много често.
Човекът проследи погледа й с усмивка.
— Хубаво дете. Колко е голям?
Тя погали бебето по челото и вдигна очи. Усмивката й грейна на мига.
— На десет месеца.
Той се наведе и се вгледа в лицето на спящото момченце.
— На бас, че е любимецът на татко си.
Тя се засмя.
— Да! Като се заиграе с Джиян, и той е цяло дете.
— Джиян? Хубаво име.
Тя се усмихна.
— Ами вие? Говорите като човек, който има синове.
Едрият мъж се облегна назад и се засмя.
— Аз ли? Не… Някога сигурно ще имам. Но засега… ами, работата ми е такава, че постоянно се местя. Не мога да си позволя сериозна връзка.
Тя го погледна съчувствено и за първи път разгледа добре лицето му. Беше широко и открито; върхът на носа му бе закръглен, челюстта му изпъкваше, а устните му бяха пълни. Тъмната му коса беше съвсем ниско подстригана и за миг тя се зачуди какво ли точно работеше. Но лицето му не беше грубо. Когато се усмихнеше, чертите му се смекчаваха. Реши, че й харесва.
— И работата ли ви води тук?
— Работата ли? Не, този път не. Търся един човек. Роднина.
Тя отново се засмя — тихичко, за да не събуди детето.
— Мисля, че не съм виждала тук някой ваш роднина.
Усмивката му се разшири.
— О, не мислете, че целият ни род изглежда като мен. Това — той положи ръка на гърдите си — казват, че съм го наследил от дядо ми. Бащата на баща ми. Майка ми беше дребничка, нали разбирате. Дребничка на ръст, би трябвало да добавя, но за синовете си тя бе голяма жена.
Тя сведе очи, зарадвана от този израз на синовна обич.
— А баща ви?
Големият отмести поглед за момент.
— Баща си не познавам. Напуснал ни, преди да навърша две годинки.