— А… също като моя Чен.
Великанът я изгледа. Очите му леко се присвиха.
— Значи разбирате?
Тя леко наведе глава.
— Тъжно е…
— Да… Е… — той се обърна. Сервитьорката стоеше до него, от храната на подноса се вдигаше пара. Отмести се леко и й позволи да подреди съдовете пред него.
— Яли ли сте? — той погледна загрижено жената срещу себе си. — Бихте ли приели да ви почерпя един обяд?
Тя побърза да поклати глава.
— Моля ви, аз… благодаря ви най-любезно, но Чен не би го позволил.
Той вдигна ръка.
— Разбирам. Простете ми…
Тя го погледна и се усмихна.
— Благодаря ви. Но ние вече обядвахме. А сега…
Едрият вече жизнерадостно се бе нахвърлил върху супата.
— Хмм. Ама че вкусно! По-вкусно нещо отдавна не съм ял.
Тя се усмихна — приятно й беше, като го гледаше как се радва.
— Точно както ви казах. Няма по-добър от Чан.
Той я погледна и остави лъжицата, щом забеляза, че става.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Тя поклати глава.
— Не, моля ви. Ще се справя. Свикнала съм, уверявам ви.
Той леко се поклони.
— Тогава се пазете. Беше удоволствие за мен да разговарям с вас.
— И за мен.
Кар се загледа в нея за миг, докато тя вървеше към изхода. После кимна на себе си, погледна супата и отново се захвана с нея. Протегна ръка към пилешките бутчета, спря и се засмя тихичко. Джиян! Кръстил е синчето си Джиян! След това се замисли и отново погледна към широкия коридор; спомни си лицето на жената, усмивката й, но най-вече онова, което беше казала.
ИМА ВРЕМЕ — помисли си той. — ИМА ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКО. ДОРИ И ЗА СИНОВЕ.
Хан Чин доближи препятствието в галоп — арабската кобила под него летеше, гладката й шия се източваше при всеки скок; в движенията на въгленовочерните й хълбоци личеше мощ. Без никакво усилие тя изкачваше хълма, а опашката й се ветрееше зад нея.
Юан, който гледаше от павилиона на половин ЛИ разстояние, стаи дъх си. Това беше най-голямото препятствие, високо почти колкото самата кобила — стена от камък и дърво. Земята беше ниско долу. Хан бе падал оттам преди, при последния си опит да го преодолее. Беше паднал и бе охлузил ребрата си много зле. Сега безстрашно се опитваше пак да го преодолее.
Без да забавя ход, Хан пришпори кобилата и щом тя се изправи на задните си крака и скочи, диво изкрещя. За кратък миг му се стори, че не е преценил правилно. Кобилата се издигна мощно, предните й крака ритнаха във въздуха, но в най-високата точка глезените й сякаш докоснаха оградата. Щом се приземи от другата страна, тя се препъна и насмалко не се строполи.
Юан извика и затисна уста с юмруци. Кобилата сякаш залитна — инерцията, която бе набрала, заплашваше да я прекатури. На седлото Хан мрачно дръпна здраво юздите, напрегнал се да задържи изправена главата на кобилата, и като я поведе надясно, я накара да забави ход. Кобилата се опъна — страхът я караше да извършва отчаяни движения. Ноздрите й потръпнаха и тя изцвили силно, протестирайки срещу заповедническите крясъци на Хан. Бавно обърна задница — дългата й муцуна се изкриви наляво, сякаш от болка. Хан Чин отпусна юздите, кобилата рязко издигна глава и сякаш затанцува, после премина в тръст.
Юан се обърна и погледна баща си.
— Той го направи! Направи го!
— Да… — Ли Шай Тун се усмихна. Едва сега в очите му пролича тревогата.
Хан Чин отново обърна кобилата, потупа я по врата и запрепуска обратно. Спря точно пред тях с гордо вдигната глава, протегна ръка, отметна косата от очите си и изгледа очаквателно баща си.
— Браво, Хан! Доказа, че си господар на коня!
Хан се разсмя и погледна надолу към кобилата.
— Може би. Но тя е прекрасна кобила, татко. Всеки друг кон от нашите конюшни щеше да падне. Понякога зависи от коня дали ездачът е добър.
— Или пък дали конят е добър зависи от ездача — Тангът се вгледа сериозно в сина си. — Не го казвам ей така, Хан Чи. Тревожех се за тебе. Но ти показа силен характер. Не остави коня си да прави каквото си иска. Овладя го — той кимна и погледна за миг по-малкия си син. — Да ги владееш. Това е най-важното. Отнася се и за животните, и за хората.
Хан Чин се взира още миг в муцуната на кобилата; галеше животното, успокояваше го. После отново погледна нагоре и срещна очите на баща си.
— Не предполагах, че ще си тук, татко. Мислех си, че уреждаш нещата. Приемът…
Тангът се усмихна леко на сина си, след това отново стана сериозен.
— Всичко вече е готово. Не, дойдох, защото ми трябвате и двамата след два часа в Залата на седмината предци. Ще е официално, затова се облечете както подобава.
Хан се намръщи.
— За какво ще е, татко?