Ли Шай Тун се взря в големия си син за миг — очите му се изпълниха с гордост.
— По-късно, Хан. Ще ви обясня на място.
Хан Чин се поклони от седлото, отговаряйки и за двамата.
— Както желаеш, татко. Ще дойдем.
— Добре. Но сега имаш гости — той се усмихна. — Фей Йен пристигна. Чака те в двореца.
Юан погледна брат си. Хан се поклони на баща си, а после, неспособен да скрие усмивката, разцъфнала на лицето му, обърна коня си и препусна по хълма към моста и реката. Щом измина половината път, той се обърна и извика:
— Ще се видим там, Юан! Доведи Хсюен Чан и стария Чу. На ливадата до езерото. Ще си направим пикник!
Фей Йен стоеше на моста, заобиколена от прислужниците си. Едната, изправена зад нея, държеше огромен копринен чадър над главата на господарката си. Друга, до нея, апатично й вееше с грамадно ветрило. Третата и четвъртата — зелените и сините дрехи в пастелни нюанси, с които бяха облечени, подхождаха на цветовете на деня — чакаха встрани. На тридесет крачки от тях, в сянката на висока върба, стояха лелите и пралелите й, облечени в тъмна коприна и атлаз; те я наблюдаваха внимателно и говореха помежду си.
Самата Фей Йен гледаше към езерото — гледаше как топлият пролетен ветрец набраздява водата и накланя тръстиките по брега. На светлината, процеждаща се през чадъра, лицето й приличаше на розово-оранжев параван; изящните й черти бяха скрити от Ли Юан, който я гледаше от другия бряг.
Беше красива. Нямаше нужда да я вижда ясно, за да го знае. Трябваше само да си спомни последния път, когато бе дошла тук, в градината. Трябваше само да си припомни усмивката й — начина, по който яркорозовият й език надничаше измежду онези перлени, съвършени зъби. Колко тъмни бяха очите й, колко нежни — очертанията на лицето й.
Тя погледна Хан и забеляза как я гледа брат му. Забеляза и страхопочитанието, и любовта, ясно изписали се на лицето му. И разбра. Прислужниците бяха опънали малка кръгла палатка в средата на ливадата. Кобилата бе вързана зад нея и хрупаше трева. Пред палатката бяха наредени табуретки и ниска маса, върху която бяха поставени съд за вино и три малки гледжосани чаши. Малко по-нататък, в средата на поляната, биеше на очи мишена за стрелба с лък.
Хан Чин се приближи с бърза крачка пред подстриганата трева — приличаше на някакво странно, изправено, елегантно животно. Бе се преоблякъл в по-свободни коприни с цвят на праскова и в алено. Хсюен Чан бе сплел косата му със златна нишка, а на врата му висеше семпло златно колие, изобразяващо преплетени дракони. Докато го гледаше, Юан усети как в гърдите му се надига цялата любов, която изпитваше към брат си. Колко изящен беше Хан, колко красив, но по свой си начин. Как блестяха черните му очи, когато спря до каменните стълбове на тесния мост. Очи, които дори за миг не се откъсваха от бъдещата му невеста.
Фей Йен се обърна с лице към Хан Чин и излезе от сянката.
Дъхът на Юан отново спря. Беше крехка като порцелан. Като най-финия порцелан. Кожата й беше толкова бледа, така съвършено бяла; носът й, устните й, нежните й уши — така изящно оформени, че за миг тя заприлича на изведнъж оживяла скулптура. Такова миниатюрно съвършенство! После, когато тя приветства Хан върху нежната извивка на моста, той видя усмивката й, видя как черните й очи се изпълниха с огън и разбра, с цялата сигурност на младата си душа, че за него тя е завинаги загубена. Защото тя принадлежеше на Хан. Но дори и да беше така, той щеше да продължи да я обича. Както обичаше Хан. Може би дори и повече.
Докато пиеха чай, си говореха за дворцови работи. Юан мълчаливо съзерцаваше Фей Йен през миглите си, странно, неизразимо поразен от нейната близост. Когато тя се наведе, бледият й кремав ръкав закачи коленете му и той потръпна, когато го облъхна нейният лек, сладък мирис на жасмин.
— Казват, че хванали Ван Со-Леян в пакост — каза тя тихо и погледна Хан Чин над ветрилото си. — Само десетгодишен! Можеш ли да си го представиш! По-големият му брат го хванал…
Тя се поколеба и захихика.
— Продължавай… — Хан се наведе напред. Обутите му в ботуши крака бяха прострени като две фиданки, посадени в земята; беше подпрял ръце на коленете си.
— Ами… — със заговорнически тон продължи тя. — Разправят, че го хванали с момиче. Чисто гол в леглото на баща си!
— Не! — усмихна се доволно Хан. — В леглото на баща си?!
Бащата на Ван Со беше Ван Хсиен, Танг на Град Африка. Ван Со-Леян беше четвъртият му син, най-малкият.
— Да! — Фей Йен плесна с ръце. — И слушай… момичето също е било дете. И освен това ХУН МАО!
Хан Чин се облегна смаяно назад, после бавно започна да се смее.
Междувременно Юан я гледаше. Гласът й беше толкова сладък, тоновете му — толкова чисти, че усещаше тръпки по гръбнака си. Не съзнаваше какво говори; за него гласът й бе лишен от всякакви човешки значения. Притежаваше същия сладък, лиричен глас като звука на ЕРХУ — същия богат и едновременно с това жаловит контраалт на този древен инструмент. Когато тя говореше, го омагьосваха и движенията, самата форма на ръцете й. Странният перлен блясък на ноктите й, изяществото на мъничките й, бледи като лед пръсти, не по-големи от неговите. Погледна я в лицето и забеляза колко нежни и гладки са бузите и челото й, копринената чернота на косата й, в която на следобедното слънце проблясваха вплетени нишки от сребро.