— Низш секретар Леман. Депутат Бароу. Добре дошли. Може би вече можем да започваме.
Тангът се изправи и слезе по стъпалата от трона си, следван от своите синове. Спря на пет крачки от най-близкия ХУН МАО и го погледна властно. Бавно, колебливо, като всеки вземаше пример от другия, те се поклониха — някои напълно, други само сведоха глави; нито един не знаеше какъв точно етикет изисква подобен момент. Сега не бяха във Ваймар, нито в голямата зала на някоя от собствените си компании. Тук, в двореца на Танга, нямаха представа какво се изисква от тях, нито пък канцлерът на Танга бе получил нареждане да ги информира.
Ли Шай Тун ги изгледа с презрение, щом забеляза колко нескопосано изразяват почитта си. Тъкмо така си го бе помислил — ХУН МАО бяха затънали в лоши навици. Уважението, което дължаха на своя Танг, при тях далеч не беше нещо автоматизирано. Корените му бяха плитки. Първият по-силен повей на вятъра би го помел.
Бавно, преднамерено той започна да се вглежда поред в лицата им и забеляза колко малко от тях смеят да го погледнат в очите. Колко бързо отместваха погледите си. ХСЯО ЙЕН, помисли си той. ДРЕБОСЪЧЕТА. Всички вие сте такива дребосъчета. Сред вас няма нито един цар. Никой от вас не става дори за мой канцлер, да не говорим за равен на мен. Той прокара ръка през бялата си като лед сплетена брада, после се обърна, сякаш им даваше „свободно“, и застана лице в лице с човека в клетката.
Човекът беше гол, главата му бе обръсната. Ръцете бяха вързани зад гърба му с грубо въже. В този дребна подробност имаше нещо древно и брутално; нещо, което забелязаха двете момчета до стареца. Стояха там мълчаливо; лицата им бяха маски на безстрастното наблюдение.
— Това сега е урок — бе им обяснил преди това баща им. — И името на урока е наказание.
Процесът бе продължил деветнадесет месеца. Но сега всички показания вече бяха изслушани и признанието на обвиняемия — дадено три пъти, както изискваше законът — поставяше всичко на мястото му.
Ли Шай Тун заобиколи клетката и застана от другата страна, на една ръка разстояние от дебелите, кръгли пръти на решетката. Клетката нарочно беше твърде малка за човека и го принуждаваше да стои на колене или да се навежда. Очите му бяха червени, кожата — болезнено бяла. Плътта му бе съвсем оскъдна, а крайниците му бяха измършавели. Първите два месеца в карцера бяха пречупили духа му и той вече не беше горд. Високомерният му орлов профил сега изглеждаше просто птичи, нелеп — лице на ранена чайка. Цялата му дързост отдавна се бе изпарила. Сега затрепери още преди Тангът да го доближи.
Старецът посочи символа, клеймосан върху горната част на ръката на мъжа в клетката — стилизираната двойна спирала на наследствеността, символ на фракцията на дисперионистите.
— Низш секретар Леман, познавате ли този човек?
Леман се приближи и застана от другата страна на клетката.
— ЧИЕ ХСИЯ?
В очите на Леман се четеше пълно неразпознаване. Добре — помисли си Тангът. — Не е очаквал това. Още по-добре. Шокът ще бъде още по-голям.
— Беше твой приятел.
Леман отново го погледна и дъхът му секна.
— Едмънд… — прошепна той едва чуто.
— Да — Тангът отново заобиколи клетката и застана между Леман и трона. — Този пленник някога бе човек като тебе. Името му беше Едмънд Уайът. Но сега той няма име. Признат е за виновен в убийството на министър и е лишен от всички права. Семейството му, доколкото го имаше, вече не съществува и предците му също са заличени. Мястото и целта му на този свят са анулирани.
Той изчака да осъзнаят значението на думите му и отново заговори.
— Отричате ли се от него? Отрича ли се и вашата фракция от неговите действия?
Леман вдигна сепнато очи.
— ОТРИЧАТЕ ли се от него, Низш секретарю?
Моментът беше напрегнат. На процеса Леман бе главният защитник на Уайът. Но сега беше друго. Ако Леман кажеше „да“, той одобряваше действието на Танга. Но ако кажеше „не“…
Тишината потискаше. Лицето на Леман потръпна нервно, но той не можеше да заговори. Срещу него Тангът стоеше здраво на крака, с протегната ръка, взрян в депутата от Камарата.
Когато мълчанието стана непоносимо, той го наруши. Повтори думите си, после добави:
— Оправдавате ли убийството като политическа възможност, секретарю?
Ли Шай Тун извиси глас:
— Да приема ли тогава, че мълчанието е знак за безмълвно съгласие?