Силата на взрените в него старчески очи накара Леман да поклати глава. Щом осъзна какво прави, той спря. Ала беше твърде късно. Беше се предал, беше се подчинил. Вече нямаше нужда да казва нищо. Ли Шай Тун бе надвил.
— Значи този човек е мой? И мога да постъпя с него както желая?
Тангът бе твърд като скала. Възрастта му, привидната му немощ бяха илюзии, които твърдостта в гласа му разпръскваше. Нямаше нищо нито старо, нито немощно във властта, която притежаваше. В момента в негова власт бе да ги унищожи всички до един и те го знаеха.
Леман беше свил юмруци. Сега ги отпусна. Бавно, неуверено той кимна в съгласие.
— Ваш е, ЧИЕ ХСИЯ. Моята… моята фракция се отрича от неговите действия.
Капитулацията беше пълна. За Ли Шай Тун и за Седмината това бе победа, за техните противници — признание за слабост. И все пак лицето на стареца изобщо не трепна, нито пък протегнатата му ръка промени властния му жест.
Двете момчета видяха това и си го отбелязаха.
Най-накрая Ли Шай Тун отпусна ръка. Бавно и несигурно. ХУН МАО се обърнаха и тръгнаха към изхода на залата. Бе свършило. Онова, което смяташе да прави Тангът с този човек, вече не ги засягаше. Уайът беше негов.
Щом си тръгнаха, Ли Шай Тун се обърна към синовете си.
— Елате — привика ги той по-близо до клетката.
Ли Хан Чин беше на седемнадесет години — висок и хубав като баща си, макар и все още по юношески слабичък. Брат му, Ли Юан, беше само на осем, ала тъмните му пресметливи очи го караха да изглежда много по-голям. И двамата стояха близо до баща си и го наблюдаваха — подчинението им не можеше дори да се постави под въпрос.
— Това е човекът, убил Лу Кан, моя министър. По същия начин той би убил и мен, и вас, и всичките Седмина и техните семейства. Защото да нападаш крайниците на една държава означава, че заплашваш тялото, самото сърце.
Човекът в клетката мълчаливо стоеше на колене и с наведена глава.
Ли Шай Тун млъкна и се обърна към по-големия си син.
— Като говорим за това, какво да правя, Хан Чин? Кое наказание би подобавало?
Нямаше и капка колебание.
— Трябва да го убиеш, тате! Заслужава да умре! — в очите на младия мъж, вперени в пленника, блестеше яростна погнуса. — Да, убий го! Също както би те убил той!
Ли Шай Тун не отговори; главата му бе леко килната на една страна, сякаш обмисляше казаното от големия му син.
— А ти, Юан? Съгласен ли си с брат си?
За момент момчето се замисли съсредоточено.
Ли Юан не беше толкова вихрен като брат си. Той приличаше на подводно океанско течение; брат му — на вихрещи се пенливи вълни — само пръски и яростна показност. Великолепни, ала някак си ефимерни. Ли Шай Тун, гледайки синовете си, усещаше това и се надяваше по-малкият да се окаже гласът на разума в ухото на големия. Когато дойдеше време. Когато собственото му време щеше да е свършило.
Ли Юан бе взел решение. Той заговори сериозно, сурово — също като старец:
— Ако го убиеш, ще си навлечеш само още повече омраза. А и ти ще убиеш само един отделен човек! Няма да излекуваш болестта, чийто симптом е той!
— Тази болест… — Тангът вдигна глава. Усмивката бе изчезнала от устните му. — Има ли лекарство за нея?
Момчето млъкна отново, беше се замислило. Отново отговорът му прозвуча сериозно:
— Непосредствено — не! Тази болест ще ни съпровожда още доста време. Но вярвам, че ще дойде моментът, когато ще сме я овладели.
Ли Шай Тун кимна — не в съгласие, а от изненада. И все пак се вслуша в думите на малкия си син. Ли Юан беше малък, ала не беше глупак. Имаше мъже, на възраст десет пъти колкото него, а само с частица от неговия разум; и само неколцина имаха един мизерен ЛИАН от неговата интелигентност.
— Трябва да поговорим повече за това… — той махна почти вяло с ръка. — За този начин на контрол. Но отговори ми направо, Юан. Чувстваш ли, че този човек трябва да бъде пощаден, за да не ни сполети дълготрайната омраза и презрение?
Момченцето си позволи лукса да пусне кратичка усмивка.
— Не, татко, нищо подобно не предлагам. Да се пощади пленник означава да се покаже слабост. Както си ни казвал и по-рано, това е урок и името на урока е наказание. Човекът трябва да бъде убит. Убит като най-долния тип от Глината. И ние трябва да посрещнем с открити лица цялата омраза и презрение. Друг начин няма.
Досами него Хан кимна съчувствено.
— Значи е правилно, както казва Хан Чин, да убием този човек?
— Не е правилно, татко. Това никога не може да бъде правилно. НЕОБХОДИМО Е — лицето на момчето не изразяваше никакви чувства. Чертите му се бяха превърнали в маска на разума. — Нещо повече, би трябвало това да се направи публично, всички трябва да видят как се извършва. И трябва да се извърши безстрастно — без злоба, без ни най-малката мисъл за отмъщение — просто като доказателство за нашата мощ. За урок.