Толонен, който ги следваше, спря по средата на стълбите и огледа морето от глави. Всеки, който представляваше нещо в Град Европа, днес бе тук. Представители и глави на корпорации, главни магистрати и администратори, министри и изпълнителни директори, хора на Властта и техните бизнес партньори. Ли Юан беше единственото дете тук.
Под стъпалата официалностите бяха приключили за момента.
— Видя ли ги, Юан? — попита нетърпеливо Хан. — Огромни са! Три пъти колкото тебе!
Очите на Ли Юан светнаха.
— Вярно ли е онова, което каза Хсюе Чин? Миришат ли?
В отговор Хан Чин се наведе и прошепна нещо в ухото на брат си. Юан се засмя, после погледна виновно „англичанина“, в момента дълбоко потънал в разговор с Танга. „Като ХУН МАО“ — бе прошепнал Хан. Пък и то си беше вярно. Но някои от тях — като генерала и Хал Шепърд — се въздържаха от ядене на продукти на млечна основа. Те миришеха като ХАН, не като зверове.
— Какво ще, правиш с тях? — попита Юан. — Ще ги подариш на Фей Йен?
Хан Чин го изгледа втрещено.
— О, богове! За това пък не се сетих! Какво ще каже тя?!
— Винаги можеш да я попиташ. Пък и без това тя всеки момент ще се появи.
Хан Чин направи гримаса, после се разсмя. И двамата знаеха какъв ритуал го чака. Всичкото това кланяне, кимане… Всичката тази ЧУН ЦУ-неискреност, докато той и бъдещата му съпруга приемаха пожеланията за щастие на почти две хиляди верни поданици.
Тъкмо щеше да каже нещо по въпроса, когато изведнъж тълпата отново замлъкна — Фей Йен се появи на стъпалата, водена подръка от баща си. Този път, докато тя слизаше, гостите останаха прави. Само Тангът и големият му син й се поклониха почтително.
Ли Юан гледаше Фей Йен, вцепенен от красотата й. Сякаш майстор — майстор-художник — й бе нанесъл последното леко докосване — едно-единствено елегантно, нежно движение с четка, — което я правеше съвършена. Косата й бе сресана нагоре, прекрасните й тъмни масури бяха придържани от изящни гребени от слонова кост, оформени като водни кончета. Под коприненото й великолепие лицето й сияеше като пълна луна със студен, бял, брилянтен блясък; изяществото на скулите й се уравновесяваше от меката закръгленост на брадичката и недокоснатото съвършенство на челото й. Носеше семпли ЕРХ ТАНГ от червен нефрит и сребро на всяко ухо и ЙИН ЛО от ситни перлички на шията, но всъщност лицето й нямаше нужда от украшения.
Той я съзерцаваше как слиза по стълбите към него — очарован, изпиващ гледката.
Ушите й бяха мънички, устните — прилични на сгънати венчелистчета, меки и розови, сякаш очакващи влажната целувка на зората, а носът й беше толкова малък, толкова фин, чипият му връх — толкова съвършен, че изглеждаше неистински, порцеланов. Той видя и забеляза всичко това, красотата й го прониза и все пак погледа му притегляха най-вече очите й — тези черни, сладки, бадемови очи, чиято красота бе неземна. Очи, които сякаш се взираха от другата страна на рая — сурови, силни и горди. Очи, които сякаш горяха сред студената, крехка маска на лицето й и го караха да стаява дъх.
Потръпна и сведе поглед — забеляза бледолилавата коприна, в която беше облечена, изящните слоеве плат, обсипани с малки феникси от нежна тъмносиня дантела. Разгледа малките й, съвършени ръце и забеляза как държи церемониалното ветрило, пръстите й нежно обвиваха дръжката от червен нефрит, всеки един — толкова изящен, бял и нежен. Отново потръпна — тя цялата го бе обзела. Беше великолепна. Толкова мъничка и толкова съвършена. Така неописуемо прекрасна.
Смътното мърморене отново се надигна сред тълпата. Ли Юан усети докосване по ръката си и се обърна да види кой е.
— Хал…
Хал Шепърд се усмихна и наведе леко глава, сякаш виждаше нещо забавно.
— Ела, Юан — каза той и го хвана за ръка. — Нека се позабавляваме ей там.
Юан погледна, после произнесе думата:
— Бердичев?
Шепърд кимна, след това леко се наведе и зашепна:
— Баща ти иска да го преслушам. Може и да е забавно.
Юан се усмихна. Шепърд беше главен съветник на баща му вече почти двадесет години и макар да бе с няколко години по-млад от Танга, Ли Шай Тун не предприемаше нищо важно, без първо да се посъветва с него. Прапрадядото на Шепърд беше архитектът на Града Земя и тиранинът Цао Чун му бе дарил някои права, а сред тях — бе го освободил от задължението да се кланя на господаря си. Когато Седмината се бяха отървали от тиранина, те бяха предали тези права на рода Шепърд до последното поколение. Единствено на тях не можеше да се заповядва. Единствено те можеха да говорят с Танга като с равен. „Само те — от всички — са свободни — бе казал веднъж Ли Шай Тун на синовете си. — Останалите не притежават дори и костите вътре в кожите си.“