— Е, вярно си е! — обади се Дучек след миг; беше му неловко, че това се е изплъзнало от езика му, но нямаше намерение да се извинява. — На него му е лесно да критикува. Нали може да се измъква навън!
Леман се взря за миг в Дучек, после отново се обърна към Шепърд, все още заинтригуван от онова, което го беше чул да казва.
— Изненадан съм да ви чуя да говорите такива неща, ШИ Шепърд. Вие говорите като… — той се засмя, — почти като недоволен.
Шепърд хвърли кратък поглед на Ли Юан и забеляза колко напрегнато малкото момче следеше разговора, след това се усмихна и отговори на Леман:
— А трябва ли да съм доволен? Трябва ли като човек просто да го приемам без въпроси? — разсмя се тихо той. — Е, ако беше така, щяхме още да си живеем в пещерите. Или в горите. Нямаше да има цивилизация. Нито Чун Куо.
Юан, чийто поглед не пропускаше нищо, забеляза как Леман понечи да отговори, после се възпря, сякаш внезапно бе разбрал какво става. Думите на Хал Шепърд, макар и изречени страстно, бяха много близки до схващанията на дисперсионистите и тяхното кредо: „Промяна и разширение“. Леман се поколеба, след това се засмя непринудено и грабна чаша вино от подноса на минаващия келнер.
— Значи защитавате промяната?
Лицето на Шепърд леко се измени; усмивката, патината на чара си останаха, но сега зад тях се криеше нещо много по-твърдо и безмилостно.
— Бъркаш ме с някого, Пьотър. Не обичам промяната, нито пък я приветствам. Но ако можех да променя едно нещо, бих го променил. Бих върнал на хората контакта със земята — усмивката му стана по-корава и в очите му за миг се мярна следа от тъга и съжаление. — Както и да е, светът е такъв, какъвто е, а не какъвто трябва да бъде. Сега сме твърде много. Земята не може да ни издържа постарому.
И това беше факт. Макар и всяко годно за обработка парче земя извън Града да се използваше, по този начин се посрещаха едва шейсет процента от нуждите на Чун Куо. Останалото се синтезираше в Града или се отглеждаше в гигантски орбитални ферми. И с нарастването на населението растеше и проблемът. Как да се изхранят огромното количество гърла в Чун Куо?
Юан усети, че се напряга, знаеше, че Шепърд след малко ще докосне болното място. Чрез него баща му душеше за нещо — вероятно някаква концесия. Някакъв начин да се излекува предусещаният разлом, да се опази Чун Куо от война.
— Но има и други начини, нали?
Леман остави думите да увиснат между него и Шепърд. Сръбна от виното си и погледна Бердичев с лека усмивка на устните.
Шепърд наклони леко глава, сякаш обмисляше думите на Леман. После въздъхна и поклати глава.
— Самият Танг се опита да направи промени. Вече от три години той се опитва да убеди Съвета да вземе определени мерки. Но те нямат желание. Не смятат, че Камарата би оказала пълна подкрепа на подобни промени.
Юан забеляза как се бяха разширили очите на Леман, когато Шепърд използва думата „промени“ във връзка с баща му и Съвета; беше забелязал колко учудени са и Дучек, и Бердичев.
Леман заговори от тяхно име:
— Промени? Не ви разбирам, ШИ Шепърд. Какви промени?
— Контрол. Концесии. Сделка — вие сигурно бихте го нарекли така.
— Сделка?! — устата на Леман се изкриви почти презрително. — Мислех си, че Седмината са над сделките. Какво биха искали те от Камарата?
Шепърд изгледа и тримата поред, после се усмихна.
— Контрол върху населението. Може би дори редукции.
Смехът на Леман накара околните глави да се извърнат.
Той се наведе към Шепърд и почти изплю думите срещу него:
— Невъзможно!
— Така казвате вие, но аз…
Но Шепърд така и не успя да завърши изречението. Юан усети, че някой го докосва по рамото и веднага разбра, че е Хан Чин. Никой друг не би посмял да го докосне.
— Хал! Хал! Видя ли ги?! Видя ли моите хора-волове? Прекрасни са!
Шепърд се дръпна от ръба. Обърна се спокойно към Хан Чин и се усмихна.
— Значи това били, Хан… Много се чудих. Помислих си, че може да си поканил и някой и друг дивак от Глината!
Останалите от кръга се бяха поклонили при внезапната поява на Хан Чин сред тях. Сега забележката на Шепърд ги накара да се разсмеят. Но самият Хан Чин остана замислен.
— Сигурно е ужасно, Хал… да се родиш там, долу.
Бердичев, който заедно с Леман и Уайът бе слизал под пода на Града, в Глината, и сам бе видял всичко, отново се поклони и отговори на Хан:
— Би било, ако наистина съзнаваха колко са нещастни. Но те само това знаят. Във всеки случай те само с малко превъзхождат животните. Не живеят достатъчно дълго, за да се сетят колко ужасен наистина е техният живот.