— Трябва да им пуснем газ! — обади се Дучек. — Трябва да пуснем газ в Глината и да ги очистим!
Хан Чин изгледа остро администратора, но не каза нищо.
— Сигурно така ще е най-добре — обади се Леман в помощ на Дучек. — В края на краищата, поне ще им облекчи страданията. А ние можем да използваме земята долу за други неща.
— Значи… Разбирам — обади се Хан Чин; съвсем ясно изразяваше недоволството си от Леман. — Доста често сте спорили за това в Камарата.
Леман сведе глава, после погледна към Шепърд — ядът му, че са го прекъснали в такъв решителен момент, за миг заплаши да го накара да се държи неуместно. След това той отново се отпусна и се усмихна на по-големия син на Танга.
— За мене е чест, че принцът обръща толкова внимание на скромните ми деяния. Можете да бъдете сигурен, че и аз самият съм ваш горещ почитател.
Хан Чин се взря в него за момент — в очите му не се виждаше нищо друго освен студенина; после се обърна към Шепърд и се разсмя.
— Знаеш ли, Хал, не мога да престана да мисля за това, колко прекрасни са моите хора волове! Дори говорят! Като малки деца, признавам си, но това все пак си е говор, нали? Трябва и да ги подушиш! Колко богат е мирисът им! Колко зрял! — той изгледа многозначително кръга, след това отново спря очи върху Шепърд. — Може би трябва да накарам чичо Клаус да ми направи още! После мога да си организирам собствена Камара и да гледам как тия зверове заседават!!!
Погледът на Толонен не пропускаше нищо около себе си. Усещаше къде точно се намира всеки човек на разстояние десет крачки от Танга; на какво точно разстояние са най-близките до него; доколко непринудена (или обратно) е стойката на всеки от тях. Що се отнасяше до него самия, той стоеше там, привидно отпуснат, с чаша в ръка — дясната бе опряна на бедрото му. Непринудено. Вслушан — поне така изглеждаше — във всяка казана дума. Наистина, във всеки миг той би могъл да повтори всичко, казано току-що от Танга и неговата компания — и все пак вниманието му беше разделено. Наблюдаваше, нащрек за всеки знак — знаеше, че това място, най-безопасното, същевременно е и най-опасно. Никога не биха могли да се доберат до Ли Шай Тун със сила. Но с изненада?!
По-рано същия следобед той бе проверил прислужниците сам за себе си — на никого нямаше вяра. Бе проверил всеки сервомеханизъм за изкривявания в програмата, всеки евнух марка „Джен Син“ — за отклонения в поведението. А след това, в последния момент, бе довел собствените си гвардейци. Сега точно те сновяха между гостите, сервираха напитки и предлагаха апетитни деликатеси. Във всеки момент Толонен можеше да подслуша всеки разговор и да чуе всичко казано чрез директната връзка в главата му. Гвардейците му хващаха всички разговори — разполагаха се така, че и една дума в Голямата зала не можеше да бъде изпусната. После всичко щеше да бъде прослушано и изследвано за скрити значения. Засега обаче само едно нещо наистина имаше значение: трябваше да опази Ли Шай Тун жив.
От години вече той се бе научил да разпознава враговете му, да предусеща всеки техен ход. Но сега нещата се променяха и в най-дълбокото кътче на сърцето си той знаеше, че напрегнатият мир, който съществуваше вече повече от век, беше на ръба на взривяването си. Дисперсионистите, скрита организация с доста свободна структура преди арестуването на Едмънд Уайът, сега се бяха превърнали в открита фракция в Камарата — не само уважавана, но и със стабилна подкрепа. Силата им бе нарушила традиционния баланс. През последните две години те бяха радикализирали Камарата и бяха успели да вдигната невероятен шум около Промяната.
Дошло беше времето за постигане на съглашение. Да се правят отстъпки. Но първо трябваше да ги застигне справедливостта. Заради смъртта на Лу Кан и заради обидите към Седмината.
Толонен си пое дълбоко въздух и ясно чу гласа на Леман в главата си. След два часа щяха да изтрият усмивката от лицето на това копеле.
Изслуша разговора между Шепърд и другите — беше му забавно как Шепърд ги поднася като риби към въдица само за да ги върти бавно в кръг. Но внезапната намеса на Хан Чин бе прекъснала крехката линия. Толонен погледна към тях и видя, че младият принц се е навел напред, с ръка върху рамото на по-малкото си братче, и чу ясно гласа му, предаван чрез келнера, застанал до Бердичев:
— ТРЯБВА ДА Е УЖАСНО, ХАЛ… ДА СЕ РОДИШ ТАМ, ДОЛУ.
— Кнут!
Тангът го викаше. Той се обърна и го приближи — пръстите на дясната му ръка тайно натиснаха копчетата по контролното табло, скрито под униформените му панталони, и изключиха гласовете в главата му.