Ло Йин положи дългата си тънка длан върху дланта на Чен.
— Съвсем не, приятелю. Както казах, ти ми направи голяма услуга тази вечер. Много хубаво, че отработи и следващата смяна. Бях в дупка, а ти ме измъкна от нея. Най-малкото нещо, което бих могъл да направя за тебе, е да те черпя една вечеря и някоя и друга бира.
Чен се усмихна, после наведе поглед и взе да се чеше по червените петна по тила и челото си, там, където „лентата“ се бе допирала до кожата му. Ло Йин беше свестен човек. Може би беше малко тъпичък, но беше справедлив и надежден за разлика от повечето ПАН ЧАН, с които се бе срещал тук.
— Но аз се зарадвах на допълнителната смяна. Ние не сме много заможни — аз, Уан Ти и бебето Джиян, но сме амбициозни. Искам синът ми да живее по-добре.
Ло Йин се вгледа в него за момент, след това кимна.
— Често съм те наблюдавал, Чен. Забелязал съм колко упорито работиш. И съм се чудил. Защо Чен е тук? Защо не е на някое от по-високите нива? Той е свестен човек; добър, силен работник; надежден, интелигентен. Защо е тук и защо работи за мен? Защо аз не работя за него?
Чен се засмя късо, после вдигна очи и срещна погледа на Ло Йин.
— Не е било винаги така, Ло Йин. Прекарах бурна младост. Пропилявах способностите си. А после… е, съпруга, син — това променя мъжа.
— О, да. Така си е.
Дойде едно момиче, взе поръчката им и се върна след миг с две халби бира „Яо Фан Те“. Ло Йин подаде едната на Чен, след това вдигна наздравица:
— За твоето семейство!
— И за твоето, Ло Йин!
На никого не бе разказвал за миналото си. На никого. Дори на Уан Ти. Защото знаеше, че това му е уязвимото място. Една невнимателно изпусната дума пред когото не бива — и пак щеше да се върне там, под Мрежата. Пак в онова кошмарно място, където човек беше сам за себе си и хора като Ло Йин се срещаха по-рядко и от яйцата на феникс.
Ло Йин остави бирата си и избърса пяната от засукания си мустак.
— Като си говорим за работа, мислех си да те попитам… — той погледна Чен. — Както знаеш, Фен Ши-Лун е предложен за ПАН ЧАН. Случайно знам, че ще го одобрят. Което означава, че мястото на мой помощник се освобождава.
Ло Йин млъкна, без да уточни какво искаше да каже с тези думи. Чен преглътна голяма глътка бира и за миг се взря в стария просяк-Хан на етикета. После избърса уста и го погледна.
— Предлагаш ми работата ли?
Ло Йин сви рамене.
— Не зависи от мене, Чен, но… Е, мога да кажа някоя добра дума за тебе по-нагоре.
Чен се замисли за миг, след това го погледна в очите.
— Колко ще струва?
— Двеста юана.
Чен се засмя.
— Че аз нямам и двадесет! Откъде да намеря толкова пари?
— Не, не ме разбра, Чен. Аз ще ти ги дам на заем. Без лихва. Ще… — той се поколеба, после се усмихна. — Искам да видя как се издигаш, Чен. Ти струваш колкото цяла дузина от ония некадърни лайнари. А може би някой ден…
Пак не довърши. Но Чен беше свикнал на това, как говореха по тези нива. Услуги, подкупи — те бяха движещите сили на този свят. Ти ще ме почешеш по гърба, аз пък ще почеша теб. Плащаш — отиваш нагоре. Не плащаш — оставаш си на мястото. Така беше тук. Но Ло Йин беше по-свестен от другите. Беше предложил да му заеме пари без лихва, почти без да го обвързва. Чен го погледна и кимна.
— Добре, но как ще ти ги върна? Наемът ми е осем юана. За храна — още шест. Остават седем от седмичната ми заплата — за дрехи, за отопление, за ток. Ще съм късметлия, ако мога да спестявам и по пет на месец.
Ло Йин кимна.
— Точно затова трябва да приемеш тази възможност. Заплатата на помощника на ПАН ЧАН е тридесет юана седмично. 36 седмици — и си свободен от задълженията си. Свободен…, а и ще разполагаш с пет юана повече на седмица.
Чен го погледна — знаеше каква огромна услуга му прави Ло Йин с това. Ако отидеше за парите при някоя „акула“, щеше да изчисти заема сигурно чак след цели две години, а можеше и да са четири. Девет месеца — както и да ги погледнеш, нищо не бяха. И щеше да се издигне с едно стъпало.
Протегна ръка.
— Добре, Ло Йин. Много ти благодаря. Ако някога…
— Да, да… — Ло Йин се усмихна и се извърна. — Ето, храната ни пристигна.
Започнаха да бодат с пръчиците, като от време на време се споглеждаха и се усмихваха.
— Хубаво, а? — Ло Йин се обърна и поръча още две бири. После се намръщи. — Хей, Чен, я виж…
Чен се извърна с уста, претъпкана с пилешко, и погледна. На големия екран над тезгяха се бе появил УАЙУИ ЛУН. Из целия бар хората се обръщаха натам и млъкваха.
— Нищо не е — обади се Чен. — Пак някое съобщение за сватбата.
— Не… виж. Фонът е бял. Някой е умрял. Някой от Седмината. — Из претъпкания бар се разнесе приглушено мърморене. Неколцина станаха от столовете си и застанаха на бара, вдигнали очи към екрана.