— Да — каза тихо Чен и отново се загледа в екрана. — Да.
Стражът беше вдигнал меча високо. За миг го задържа горе — мускулите му тръпнеха от напрежение. След това, сякаш по негласна заповед, го стовари върху дръвника.
Мечът почти не срещна съпротива. Главата сякаш отскочи самичка, а след нея плисна кръв като опашка на комета. Падна в далечния ляв ъгъл на екрана, претърколи се веднъж и застана неподвижна, нелепо изправена, празните очи — втренчени в милиардите зрители. Обезглавеният труп се сгърчи в спазми и застина неподвижно. Кръвта се изливаше от разсечения врат, стичаше се по страните на дръвника и се смесваше с тъмночервеното на килима.
Тегнеше страховито, ужасно мълчание. Стражите си бяха отишли. Сега на екрана се виждаха само дръвникът, тялото и главата. Тези три неща и кръвта.
Чен седеше там, замръзнал на мястото си също като останалите, неспособен да повярва, че това е било на живо. Въпреки всичко се чувстваше шокиран. Не можеше да бъде истина, нали? Видя изненадата, внезапната болка във втренчените очи на мъртвия и все още не можеше да повярва, че е било истина. Но всички край него бяха станали на крака, тръпнеха, хленчеха, хилеха се от шока или плачеха открито, неспособни да отместят погледи от екрана и от отрязаната глава. После Чен се размърда и стана.
— Хайде — той хвана здраво ръката на Ло Йин. — Да се махаме оттук.
Екранът над тях угасна. Чен се обърна и си запробива път през тълпата, влачейки след себе си Ло Йин — нямаше търпение да се измъкне. Но вън, в коридора, спря и си пое дълбоко въздух — изведнъж му се бе завил свят. Защо! — попита се той. — ПРЕДИ СЪМ УБИВАЛ ХОРА. С ТЕЗИ ДВЕ РЪЦЕ СЪМ ОТНЕМАЛ ЖИВОТ. ЗАЩО ТОГАВА ВСИЧКО ТОВА БЕШЕ ТОЛКОВА УЖАСНО?
Обаче знаеше защо. Защото беше различно. Защото всички те му бяха свидетели.
Това беше знак — знак за онова, което идваше.
— Богове… Богове… — Ло Йин трепереше яростно. Едва се владееше. — Не мислех, че… — подхвана той, извърна се и повърна върху стената.
Да — помисли си Чен. — Времената се менят. А това — първата публична екзекуция от повече от век насам — беше само началото.
Обърна се и погледна Ло Йин — изведнъж му дожаля за него. Беше шокирало НЕГО — а какво ли им беше на тези като Ло Йин? Хвана го за ръцете и го завъртя.
— Чуй… Ела с мене. Ще спиш у дома. Ще ти намерим място.
Ло Йин понечи отрицателно да поклати глава, но после забеляза как го гледаше Чен и кимна.
— Добре. Хайде да вървим тогава. Ще пратим съобщение на семейството ти. Те ще разберат.
Ло Йин се остави да го водят — бършеше разсеяно устата и брадата си и си мърмореше нещо под носа. Но на кръстовището към апартамента на Чен изведнъж се вдърви и се дръпна.
Чен се извърна и го погледна.
— Какво има?
— Виж… — Ло Йин кимна леко с глава и посочи нещо вдясно от Чен. — Онези мъже. Видях ги и по-рано. В кръчмата.
Чен се вгледа в него.
— Сигурен ли си?
Ло Йин се поколеба, после кимна.
— Големият… седеше точно срещу нас. Забелязах го. Преди да стане… — той потръпна и наведе очи.
Чен се извърна бавно и хвърли възможно най-небрежен поглед към мъжете, след това отново погледна Ло Йин. Говореше възможно най-тихо:
— Ло Йин? Носиш ли си ножа?
Ло Йин кимна. Като ПАН ЧАН му бе разрешено да носи служебен нож.
— Добре. Дай го. Гледай да не те видят.
Ло Йин направи, каквото му казаха, после се вкопчи в ризата на Чен.
— Кои са те, Чен?
Чен си пое дълбоко въздух.
— Не знам. Не мисля, че преди съм ги виждал. Може и да е просто съвпадение.
Но знаеше, че не е. Знаеше, че всичко това беше свързано по някакъв начин. Не беше съвпадение това, че Уайът бе екзекутиран точно тази вечер. А сега бяха дошли за него. Разчистваха. Зачуди се смътно как ли го бяха проследили.
— Стой тук. Аз ще тръгна към къщи. Ако ме последват, свиркай.
Ло Йин кимна и се загледа в Чен, който се обърна и, привидно без да забелязва двамата чакащи на около двадесетина крачки от тях мъже, тръгна към дома си.
Едва бе изминал три-четири крачки, когато мъжете се отлепиха от стената и тръгнаха след него. Ло Йин ги изчака да завият в коридора, увери се, че го следят, после вдигна пръсти към устата си и свирна.
Чен рязко се обърна:
— Какво искате?
И двамата бяха едри, но по-младият си беше направо звяр — гигант, по-висок с цяла глава от Чен и много по-широк в раменете. Също като машина, направена от мускули и плът. Другият бе много по-стар; късо подстриганата му коса беше сребристосива, но все още изглеждаше в добра форма и опасен. Бяха ХУН МАО — и двамата. Но за кого ли работеха? За Бердичев? Или за Танга?
— Као Чен — каза по-старият и направи две крачки напред. — Значи най-накрая се срещнахме. Мислехме те за умрял.