Чен изсумтя.
— Кои сте вие?
Старият се усмихна.
— Трябваше да се досетя веднага. Наложи се Кар да ми го изтъкне. Онзи тъпак, когото си пробутал вместо себе си. Онзи, дето умря у Джиян. Трябваше да му направиш белег — и той посочи дебелата рязка под дясното ухо на Чен. — Кар го забеляза на филма.
Чен се засмя.
— Така значи. Но какво можете да докажете?
— Нищо не се налага да доказваме, Чен — старецът се разсмя и сякаш се поотпусна. — Знаеш ли, че си хитро копеле, а? Брат ти Джиян те подценяваше. Мислеше те за тъп. Но недей да правиш същата грешка с мене. Не ме подценявай, Чен. Аз не съм ти някой боклук от долните нива. Аз съм генералът на Танга и командвам повече КУАЙ, отколкото някога си си и въобразявал, че съществуват! Ако искаш, можеш да умреш още сега. Или пък можеш да продължиш да живееш. Изборът е твой.
Вълна от страх обля Чен. Генералът на Танга! Но той вече бе направил своя избор — още преди няколко мига — и сега старецът бе само на две крачки от него. Ако можеше да го накара да продължи да говори, поне само още миг…
— Бъркате, генерале — каза той и вдигна ръка, за да задържи генерала на разстояние. — Джиян не ми беше брат. Само фамилиите ни бяха еднакви. Както и да е, аз… — той спря да говори, усмихна се и изкрещя: — Ло Йин!
Едрият бе започнал да се обръща тъкмо когато Ло Йин скочи върху гърба му. В същия миг Чен се метна напред. Ножът проблесна във въздуха. Той сграбчи стареца за ръката, просна го на земята и опря ножа в гърлото му.
Кар отхвърли нападателя си и го повали с един удар, после се обърна — ядосан, че са го измамили. Направи две крачки и рязко спря, щом видя как стоят нещата.
— Ти си глупак, Чен — изсъска генералът и усети как ръката на Чен се затяга около гръдния му кош, а върхът на ножа се забива в кожата под брадичката му. — Само да ми навредиш с нещо и си мъртъв! И ти, Чен, и Уан Ти, и бебето Джиян. Все едно никога не сте съществували.
Чен потръпна, но не отслаби хватката си.
— Животът ти… Сигурно струва нещо.
Генералът се засмя студено.
— За моя Танг.
— Е, ами тогава?
Толонен преглътна болезнено.
— Знаеш как стоят нещата. Знаеш какво е знаел Джиян. Ти… ти можеш да свържеш нещата за нас. Да обвиниш другите.
— Може би.
— В отплата ние на свой ред ще ти дадем амнистия. Ще легитимираме гражданството ти. Ще се погрижим да не те върнат под Мрежата.
— И това е всичко? Някаква си тъпа амнистия? За онова, което знам?
Генералът мълчеше за момент и дишаше учестено. Ножът се притисна още по-силно към гърлото му.
— А какво ЗНАЕШ ти, Као Чен?
— Наблюдавах го. И двата пъти. Видях го да влиза там първия път. Той и онзи ХАН. После го видях да излиза два часа по-късно, сам, след като бе убил Као Джиян. След това, още по-късно, го видях да влиза пак. Стоях там, на кръстовището, и го видях — с ей тези очи. И вие бяхте там. И двамата. Сега ви познах. Да. Беше един от вашите. От вашите, копелета такива!
Генералът потръпна.
— Кой, Чен? За кого говориш?
Чен студено се засмя.
— За майора — ето за кого. За майор Де Вор.
Глава 6
Светлина в мрака
Първото, което видя, беше мракът. Мракът покриваше Глината като боя. Разтопяваше формите и ги отливаше наново — смъртоносно живи. Простираше се и навътре, и навън; беше едновременно и жив, и най-мъртвото от всички неща. Дишаше, ала и задушаваше.
За мнозина той бе единственото, което познаваха. Единственото, което някога щяха да познаят.
Селището бе построено на билото на нисък хълм — разпрострели се грозни, разкривени силуети, осеяли стръмния склон. Старите порутени развалини стърчаха сред отломките, черно върху черно, мракът разяждаше самата им форма. Стените на къщите не бяха по-високи от човешки бой, зидовете бяха меки, влажни на пипане. Покриви нямаше, тавани също, но тук те и не бяха нужни. Сред мрака на Глината дъжд никога не падаше.
Мракът изглеждаше плътен, непрогледен. Бе като покров, застлал ширналия се първичен пейзаж. И все пак тук имаше и светлина.
Над сенчестата равнина таванът се простираше от хоризонт до хоризонт, подпиран от огромни сребърни колони, излъчващи меко, бледо сияние, сякаш бяха живи. Мътни лъчи светлина пресичаха изкуственото небе; фалшиви, подредени звезди следваха дебелите тръби и кабели — защото тук таванът беше под, а над него се простираше огромният Град — друг свят, запечатан свят, издигащ се над утробния мрак тук отдолу.
Глината. Това място бе враждебно към живота, и все пак тук, сред мрака, животът избуяваше с пълна сила — зловещи разкривени форми, множащи се в неприлично изобилие. Тъмната равнина гъмжеше от първичен, груб живот.