Ким се събуди от лош сън; страхът здраво притискаше гърдите му. Инстинктът го накара да замръзне на място, после бавно, крадешком се обърна по посока на звука и повдигна мазния парцал, с който бе завит. Веднага долови миризмата — тъкмо тя го бе накарала да застане нащрек, щом се събуди. НЕПОЗНАТИ… Непознати тук, в самото сърце на лагера.
Нещо не беше наред. Страшно не беше наред.
Придвижи се към ръба на зида, зад който бе легнал, и надникна над него. Онова, което видя, го накара да настръхне от страх. Двама от неговото племе лежаха наблизо на земята, с размазани черепи, някой бе извадил мозъците им. Малко по-нататък трима души — непознати, натрапници — се бяха надвесили над още един труп. Изрязваха плът от ръката и от бедрото му и тихичко се смееха, докато дъвчеха. На Ким му потекоха слюнки, ала страхът бе по-силен.
Единият от непознатите се обърна и погледна право към мястото, където се криеше Ким. Той притвори очи и застина абсолютно неподвижен — знаеше, че ако не мърда, онзи няма да го забележи. Така и излезе. Човекът огледа постройките и отново се захвана да дъвче — лицето му се кривеше, докато ръфаше суровото месо.
За миг Ким престана да мисли — превърна се в куха костена черупка. После нещо се пробуди в него и изпълни празнотата. Обърна се — движеше се болезнено бавно, мускулите го боляха от напрежението. Изкатери се върху прогнилия зид, като всеки миг се молеше той да не се срути под тежестта му и да го издаде. Но зидът издържа. После бавно, много бавно се спусна по студените широки стъпала в мазето на къщата на Бакси.
В далечния му ъгъл той спря и вдигна от земята няколко камъчета. Зашари мълчаливо с пръсти из плътния мрак — търсеше нещо. Ето го! Пръстите му напипаха плата и внимателно измъкнаха вързопа из мекия прах. Ким потръпна — вече знаеше какво има вътре. Нещата на Бакси. Неговите съкровища. Той изобщо не би трябвало и да знае за тях. Ако знаеше, Бакси щеше да го убие.
Ким дръпна възела и го развърза, после разви кърпата, надмогващи страха си. Другият Ким — другото му „аз“ — бе надделяло.
Изправи гръб и коленичи, взирайки се сляпо в предметите, скрити във вързопа; обзе го странно чувство, сякаш му се повдигаше. Затвори очи за миг — главата му бе замаяна; после усети, че му минава и отново отвори очи. Чувстваше се някак по-различен — някак… променен.
Разпръсна предметите, после вдигна всеки поотделно, опипа го и го подуши; новопробудената част от него обмисляше всеки от тях, преди да го остави отново на земята.
Мътно огледало, по-голямо от дланта му, пукнато от горе до долу. Тясна тръбичка, пълна с някаква течност със странен, сладникав мирис. Още една тръбичка, този път дървена, дълга колкото ръката му до лакътя, с малки дупчици, пробити по цялата й дължина. Единият й край бе отворен, а другият разцепен и запечатан.
Имаше и малко стъклено кълбо, тежко и хладно на пипане. И една ръкавица, твърде голяма за ръката му — пръстите бяха дебело подплатени отгоре, сякаш ставите им бяха подпухнали.
Два наниза гладки мъниста лежаха там на купчинка, оплетени. Сръчните пръсти на Ким ги разплетоха и ги разпростряха върху протъркания плат.
Имаше и други неща, но той ги остави. Другото му „аз“ вече виждаше. Виждаше, сякаш всичко вече бе станало, а той бе излязъл извън себе си и наблюдаваше отстрани. Тази мисъл го накара отново да се почувства странно; главата му сякаш заплува, тялото му олекна, почти го тресеше. После всичко отмина.
Бързо, сякаш бе правил всичко това и преди, той подреди нещата около себе си, после покри главата си с кърпата. Не виждаше — действаше, сякаш гледаше самия себе си отгоре и оставяше някаква друга част от себе си да управлява неговите ръце, неговото тяло — движеше се бързо, сигурно и най-накрая свърши. Вече готов, той се обърна към вратата и като опипваше и душеше, се измъкна навън.
Чу как някой шумно си пое дъх и после се разнесе вик — писклив и нервен. Три гласа забърбориха, после млъкнаха. Тишината бе сигнал за него. Вдигна високо стъклената топка и натисна копчето отстрани на тръбичката.
Някаква дарба, неподозирана до този миг, му даваше възможност да вижда самия себе си така, както го виждаха онези. Сякаш бе разполовен — едното му „аз“ стоеше тук пред тях, кърпата покриваше лицето и врата му, пукнатото огледало бе завързано с примка пред неговото лице, а другото му „аз“ стоеше зад онези мъже и гледаше иззад тях към страховитата зловеща фигура, появила се така внезапно — от едната й ръка изригваше пламък, а в другата мъждукаше огън — в средата на огромния юмрук; огън проблясваше и в празната дупка, където трябваше да е лицето му, а от врата му вцепенено висеше дълъг дървен език.