Ким преглътна последната хапка от червея. Наведе се напред и се огледа плахо. После, забелязал усмивките по лицата на ловците, протегна ръка и награби малък къс месо. Ръка. Гризеше твърдото, жилаво месо, когато Бакси седна до него и обгърна с ръка хилавите му рамене. Рефлексът го накара да се напрегне и той погледна вожда в лицето с трескави от страх очи, но воинът просто изсумтя и му каза да го последва.
Тръгна след Бакси, усещайки как всички глави се извръщат след него. Уплашен, той притискаше към себе си отрязаната ръка — докосването й му носеше странно успокоение. Пръстите му опипваха грубите, костеливи стави; разпозна изрязаните, с форма на лъжица нокти. Ръката беше на жената на Загнилия Крак.
Спряха на входа на къщата на Бакси. Вождът се обърна с лице към момчето и му посочи малкия вързоп на земята до зида.
Ким замръзна от страх — помисли си, че са го разкрили. Затвори очи и се вкамени — очакваше острия удар на ножа. Къде ли щеше да го удари? В гърба? Отстрани? Или щеше да му пререже врата? Изскимтя от страх, после отново отвори очи и погледна Бакси.
Бакси го гледаше много странно. После сви рамене и отново посочи вързопа. Ким преглътна, пусна ръката на земята, после вдигна вързопа и, насърчаван от Бакси, започна да го развива.
Веднага разбра и изненадано вдигна поглед само за да види как Бакси му се усмихва.
— Ро — каза вождът. — Ро. Подарък.
Мътното огледало беше точно такова, каквото го помнеше — пукнатината пресичаше сребристото стъкло от горе до долу. Нямаше нужда да се преструва на зарадван и изненадан. Ухили се на Бакси и нададе тих радостен звук, почти забравил, че те го мислеха за ням. И Бакси изглеждаше доволен. Той протегна ръка, докосна Ким, и взе да го гали по раменете, като енергично кимаше с глава.
— Ро — повтори той и се разсмя като луд. Наблюдаващият кръг ревна в отговор с дивашки смях.
Ким се взря в огледалото и видя отражението на лицето си в мрака. Колко странно и чуждо му беше това лице. Не беше като ръцете му. Той познаваше ръцете си. Но лицето му… Той потръпна, после се усмихна, очарован от странните си отразени черти. ЛАГАСЕК, помисли си той, когато непознатият в огледалото му се усмихна в отговор. КАКВИ ОЧИ ИМАШ САМО. ТАКИВА ЕДНИ ГОЛЕМИ, ОКОКОРЕНИ ОЧИ.
Ким ровеше из боклука — търсеше храна, тук нищо не растеше. Въздухът край него бе напоен с гнила воня, земята под него бе мека, влажна и предателска. Тук, на края на голямото блато, опасностите се множаха с всеки миг. Имаше мнозина като него, скрити сенки, пръснати из обширната пустиня — всеки усещаше присъствието на другите, докато изкачваха огромните гниещи могили и ровеха из боклука. Всичките търсеха нещо, което да изядат или продадат. Каквото и да е. Здраво или гнило.
Мракът бе почти непрогледен, но момчето виждаше ясно. Огромните му кръгли очи сновяха насам-натам, малката му лошо оформена глава се въртеше бързо, трескаво, като главата на някакво диво животно. Ако някой се приближеше твърде много, той отпълзяваше на четири крака, спираше и оголваше предизвикателно зъби с ниско гърлено ръмжене.
Придвижи се по-навътре — там беше по-рисковано. Заподскача по островчетата, които му изглеждаха по-стабилни. Някои от тях бавно потъваха под тежестта му, други издържаха. Движеше се бързо — на никое не се доверяваше твърде дълго, и най-накрая стигна сигурно място, където можеше да спре — кулата на една стара църква, която стърчеше сред огромната купчина боклук, боклукът на Града отгоре.
Ким вдигна поглед. Таванът бе високо над него, а най-близката колона, която го подпираше, бе само на хвърлей камък от мястото, където клечеше. Огледа се от своята наблюдателница и забеляза другите — проверяваше дали пътеките са чисти, за да избяга. После се отпусна, бръкна в пазвата на мръсната си парцалива риза и измъкна онова, което бе намерил. Подуши го, близна го и се намръщи. Миришеше като старите кожи и имаше престоял, гаден вкус. Взе да го обръща в ръце, търсейки начин да отвори почернелия калъф, после натисна металната закопчалка и той се отвори.