Преминаха през струпване на скали, през тясна ивица плоска гола земя и стигнаха до селото. Не можеха да се надяват на уменията си, само на изненадата. Бакси изскочи от скалите и мълчаливо притича през откритото пространство с високо вдигнат нож. Загнилия крак и Ебор мигом се спуснаха след него — тичаха колкото им крака държат. След миг ги последваха и останалите.
Почти се получи. Бакси почти беше стигнал стражата, когато се обърна и извика. Викът му се издигна, после тонът му се промени. Стражът се наведе — ножът бе забит до дръжката в гърдите му, върхът му стърчеше малко по-надолу от гърба му.
Ким приклекна на най-високата скала и продължи да наблюдава битката. Видя как Бакси крещеше и псуваше, докато се опитваше да измъкне ножа от гръдния кош на мъртвеца, после се опита да отбие удара на един от защитниците. Останалите се биеха с племето — някои се търкаляха по земята, други пък си разменяха яростни удари с кремъчни ножове и боздугани. Въздухът трептеше от сумтене и писъци. Ким усещаше вонята на страха и възбудата в мрака.
Гледаше — страхуваше се да слезе долу, в него отвращението се биеше с очарованието, което усещаше. Неговото племе побеждаваше. Бавно защитниците заотстъпваха, опитвайки се да удрят нападателите си, и един по един побягнаха. Неговите хора вече бяха започнали да изнасят припадналите жени и момичета и да кълцат труповете. Но все пак тук-там битката продължаваше. Ким забеляза и осъзна къде се намира, какво прави. Бързо притича през скалите и тупна на земята — беше го страх от онова, което щеше да направи Бакси, ако го е забелязал.
Беше се измъкнал. Бе проявил страх. Бе разочаровал своето племе.
Ким забърза през неравната земя, като се препъваше, и се метна на гърба на един от бягащите защитници. Тежестта му повали мъжа, но онзи бе два пъти по-едър от Ким и само след миг Ким се намери по гръб, прикован, а белязаният едноок непознат се взираше в него отгоре. В единственото му око проблясваше смърт. Десницата му стискаше камък. Той го издигна.
Ким разполагаше само с един миг, за да действа. Сякаш виждайки някого горе над непознатия, той извика нервно, като гледаше над рамото му.
— Нинс! — изпищя той. — НЕ! My minnes ef yn-few! — ИСКАМЕ ГО ЖИВ!
Това бе достатъчно, за да накара непознатия да се разколебае и да премести тежестта си — той се полуизвърна, за да види кой е зад него. Беше достатъчно и за Ким, за да успее да се извърне настрани и да бутне мъжа.
Едноокият се претърколи и се обърна с лице към Ким, ядосан, че са го измамили, но съзнаваше, че всеки миг бавене приближава смъртта му. Замахна диво с камъка и не улучи. Ким се втурна напред с острия кремък, прицелен в най-мекото, най-уязвимо място, и щом удари, ръката му потръпна. След мига на отвратителния допир Ким видя как лицето на мъжа се измени и се превърна в маска на оголената болка. Едноокият бе кастриран — тестисите му бяха смазани.
Едноокият се строполи до Ким и повърна. Ръцете му стискаха унищожената му мъжественост. Ким дръпна рязко ръка, оставяйки острието забито в плътта, после се огледа нервно.
Бакси го гледаше с безумна усмивка.
Ким погледна назад, отвратен, и чу тежкото, болезнено дишане на нещастника. После Бакси се приближи с нож в ръка и заби върха му дълбоко във врата на Едноокия.
Едноокият се сгърчи и застина неподвижно.
— Да — каза вождът и се обърна. — ДОБРЕ. — Ким го гледаше как се отдалечава, тържествуващ, доволен от себе си, после отметна глава и зави.
Паяжина… паяжина от лепкав мрак. Ким почувства топлина, някакво вцепенение, което се разливаше вътре в него; ръка с осем пръста бавно го обхвана, като клетка, и го затегни надолу в мрака. Мракът се затвори над него като капак, изля се като катран в отворената му уста. После припадна.
Никога не го бяха чували да каже и думица. Бакси го мислеше за ням или просто за тъп, а останалите се водеха по него. Наричаха го „Лагасек“, или Кокорчо, заради навика му да гледа много съсредоточено предметите. И това бе за тях знак за неговото тъпоумие.
Сякаш цял век бе спал сред тях. Зловещите им форми и силуети му бяха станали също толкова познати, колкото и мракът. Беше ги гледал, без да разбира, бе смятал белезите и уродствата им за нещо естествено, не за отклонения от някаква дадена норма. Но сега се беше събудил. Гледаше ги с нови очи, ярката нишка на мисълта свързваше видяното от него с ярко осветения център на осъзнаването в тила му.
Огледа се и в светлината на мъждукащия огън видя липсващите им ръце и очи, сълзящите им рани и гноясалите струпеи; видя как кашлят, за да си поемат дъх, и как свирят гърдите им, колко са остарели за годините си, и се зачуди какво ли прави сред тях.