Но какво означаваше всичко това? Какво значение бе носило някога?
Той се огледа, приведе се под изгнилата греда и се промъкна през отвора в стената. Там, прилична на някаква огромна подземна змия, преграждаща далечната стена на порутената сграда, се изправяше колоната; сребристата й повърхност сияеше в сумрака.
Ким се препъна и застана пред нея, вдигна очи нагоре, към мястото, където високо горе тя срещаше тавана на Глината. В Глината имаше много такива колони, разпределени на равни интервали, но тази — Ким го знаеше — бе малко по-различна от останалите. Тя бе врата! Вход за Горе.
Отдавна, отдавна те бяха преследвали едно момче от съседното племе през близките хълмове и го бяха приклещили там, сред стените на тази стара разрушена сграда. Лице в лице със сигурната смърт, момчето се бе обърнало, бе отишло при колоната и бе притиснало ръцете си в нея.
И колоната се бе отворила по чудо. В съвършения й кръг се бе оформила тясна цепнатина, и отвътре бе бликнала мътна, яростна светлина. Момчето им бе хвърлило поглед през рамо и страхливо бе пристъпило вътре. Отворът се бе затворил веднага и пространството между стените бе потънало във внезапен плътен мрак.
Бяха останали там известно време — причакваха момчето да излезе, но то не се появи. И когато едно от по-големите момчета събра смелост да приближи колоната и да притисне ръце, всички видяха, че вътре бе празно.
Колоната беше изяла момчето.
Известно време той вярваше, че се е случило именно това, и всъщност една част от него все още го вярваше и го караше да се спотайва, вцепенен от ужас при мисълта да влезе. Но току-що пробудилата се негова част мислеше друго. Ами ако момчето не бе убито? Ами ако го бяха взели Горе?
Бяха предполагали какво ли не. Предположения, ала нищо сигурно. Пък и момчето беше влязло вътре само защото нямаше друг избор. Ами той? Зад гърба му никой не го очакваше с изваден нож. Там бе само мракът. Само утробата на Глината.
Намръщи се и затвори очи, измъчван от нерешителност.
Не искаше да умре. Не искаше да сгреши.
СМЪРТТА ПО-ЛОША ЛИ Е ОТ ТОВА?
Сякаш някой произнесе тази мисъл в ума му и с нея той осъзна, че вече не е цялостно същество. В него имаше двама души, две „аз“ в един череп, в едно тяло. Единият — тъмен, другият — светъл. Единият го задържаше тук, другият копнееше да избяга. Тук, на вратата към Горе, те трябваше да се преборят помежду, си.
Известно време го бе обзел мракът и той стоеше там, без да мисли; животинското му „аз“ трепереше неконтролируемо, лиги се стичаха от брадичката му. После, толкова рязко, че изненада животното в себе си, Ким се метна към колоната и задраска по повърхността й в търсене на отвора.
Чуваше се как скимти от страх и след миг щеше да се дръпне победен, но изведнъж цепнатината се отвори с шумно изпускане на въздух и той се строполи вътре, върху гладкия чист под, закрил очи с ръце от непоносимо ярката светлина.
Светлината режеше очите му. Врязваше се в главата му като кремък. После вратата зад него се затвори със съскане. Беше в капан. Изхленчи страхливо и затрепери, притиснал крака към гърдите си, в очакване да умре.
Ала онова, което последва, му се стори по-лошо и от смърт. Светлината в стаята меко запулсира и един плътен глас прокънтя, изпълвайки тясното пространство.
— Kewsel agas hanow, map! Кажи си името, момче! Agas hanow!
Ким онемя и се наака. Мускулите му се сгърчиха в спазъм. Известно време не можеше изобщо да ги овладее. Отново беше безмозъчно животно, там, на пода, вътре в чуждата колона. Вонящо парче треперещо месо и кости. После светлината в него отново си проби път и изплува на повърхността на съзнанието му. Името му ли? КАК му беше името?
— Лага… — не можеше да го каже. Твърде малко опит имаше с говоренето. Пък и без това не беше вярно. Лагасек — Кокорчо — не беше неговото име; или ако беше негово име, то беше само името му за мрака. Майка му не беше му дала това име. Нито пък това бе името, което би искал да носи в светлината.
Опита отново.
— Ким — каза той най-накрая. Усети думата в устата си по-странно и неловко, отколкото в главата си. Гласът му едва изговори „К“-то, а останалото не се чу въобще.
— Kewsel arta — каза гласът. КАЖИ ГО ПАК. Прозвуча му много по-топло отпреди; по-успокояващо.
— Ким — каза той по-ясно и застина неподвижно — чудеше се какво ли ще последва.
— Da, Ким — рече гласът. ДОБРЕ. — Praga bos why omma? Защо си тук? Praga park why entradhe hemma pylla? Защо влезе в колоната? Gul nebonen sewya why? Преследваше ли те някой?