— „Джен Син“. Може би и „Мед Фак“. Никой друг. Поне на тази планета.
Генералът го погледна остро.
— Значи мислиш, че е дошло отвън? От някоя колония?
Еберт отлепи очи от мъртвото нещо на масата, после му и обърна гръб.
— Не знам, Кнут. Преди шест месеца щях да ти кажа „не“, но оттогава видях някои странни неща… Там контролът е много по-слаб. Декретът има много по-малка сила… — той поклати глава. — Седмината трябва да направят нещо, Кнут. Още сега. Преди да е станало твърде късно.
— Знам — просто отвърна генералът. Но мислеше за Де Вор. Ако онова, което казваше онзи КУАЙ Чен, беше вярно, това би обяснило много неща.
Ами Уайът? Отхвърли тази мисъл. Уайът беше виновен. Имаше доказателство. И все пак…
Еберт го гледаше със страх в очите.
— Какво значи това, Кнут? Защо ще искат да ме копират? Не разбирам.
Генералът потръпна. Нито пък аз, поне не напълно, но както и да е, сега вече съм предупреден. Можем да сложим наблюдателни постове. Да сканираме за копия. Да бъдем сигурни, че нищо подобно няма да се промъкне в Забранения град.
На сватбата щеше да има повече от 100 000 гости. И на никого от тях не трябваше да се позволява да влиза, преди да е минал през теста. Защото ако дори само едно от тези… НЕЩА се промъкнеше вътре, сигурно щеше да стане голяма беля.
Протегна ръка и хвана стария си приятел за рамото.
— Съжалявам, Клаус, но мисля, че с това нещо са искали да заместят тебе на сватбата. Това е бил техният начин да се промъкнат до Танга.
— Искаш да кажеш, възнамерявали са да ме убият, а, Кнут?
Толонен срещна погледа му.
— Така мисля. Знаят колко си близък с Ли Шай Тун и това… — той се поколеба, след това отмести поглед и поклати глава. — Виж, не знам кой стои зад всичко това, Клаус, но не можеше да се появи в по-лош момент.
— Или в по-добър?
Толонен се извърна.
— Какво искаш да кажеш?
Еберт гледаше лявата ръка на репликанта; гледаше пръстена на показалеца му със знака на две разделени ДНК-спирали — точно копие на собствения му пръстен. Отново погледна Толонен.
— Просто ми изглежда странно, Кнут, това е. Странно, но колко лесно хванахме този. И все пак не мога да повярвам, че те биха искали ние да знаем за това. Това… — той посочи приличащото на труп нещо върху масата. — То трябва да е струвало… ами… осемдесет, може би дори сто милиона юана, за да се произведе. И то без първоначалната цена на материалите. Ами че тук е включена технология за памет, която още не сме и започнали да изследваме в „Джен Син“. Само това би им струвало минимум двеста-триста милиона юана. А може би три-четири пъти по-скъпо. Не могат да го хвърлят ей така, нали?
— Предполагам, че не.
Но Толонен вече бе започнал да обмисля нещата — знаеше какъв огромен административен кошмар ще създаде всичко това. Щеше да се наложи да организират мрежа от постове пред Забранения град. Стаи за проверка. Хиляди, оборудвани със специална апаратура за издирването на фалшиви копия. Щеше да се наложи да обучават към две хиляди служители в тънкостите на етикета и „лицата“, които те трябваше да наблюдават.
Генералът въздъхна, после нахлузи по-здраво униформените си ръкавици — хеликоптерът го чакаше вече от двадесет минути. Трябваше да тръгва бързо, ако искаше да се срещне с Де Вор, който щеше да кацне с марсианската совалка.
— Това ще предизвика лоши настроения, Клаус. Но си прав, имахме късмет и след като вече знаем, че съществуват тези неща, не можем да си позволим да рискуваме. Животът на Седмината е в опасност и аз бих обидил и последния мъж или жена тук, Горе, за да ги защитя!
Еберт се засмя.
— Вярвам, че ще го направиш, Кнут Толонен.
После стана сериозен.
— Но защо точно сега, Кнут? Нещата вървят добре, не е ли така? Построили сме един добър свят, нали? Защо ще искат да го разрушат, а? Защо?
Толонен вдигна поглед и видя как го гледа Еберт. Той очакваше от него отговор.
— Защото свършва цикълът, Клаус. Усещам го, идва промяната.
Да — помисли си той. — И нещата, които смятахме за истински, вече не са. Погледна мъртвото нещо на масата и се сети за Де Вор. Това фалшиво нещо поне беше честно само към себе си. То беше НАПРАВЕНО фалшиво. Но хората? Кой би могъл да каже кое ги прави добри или лоши?
Беше едва четири сутринта и Нанкинското летище тънеше в мрак — само обширен кръг от светлина на пет ЛИ от централната сграда маркираше периферията на големия космодрум.
Толонен стоеше в най-високата канцелария в сградата на управлението на космодрума, а дежурният капитан бе застанал мирно пред него.
— Няма го? Какво искаш да кажеш с това, че го няма? Младият капитан се поклони ниско на генерала. Беше се изчервил до уши.