През бинокъла си Соренсън виждаше един дебел килим от раци да се катери към палубата по корпуса на кеча.
Икинс скочи във водата. Той заплува бързо към брега и Соренсън видя, че плъховете завиват и го следват. Раците се спуснаха от корабчето, а дивото прасе и мравоядът ги последваха, опитвайки се да стигнат до брега преди Икинс.
— Хайде — каза Соренсън. — Нямам представа какво е имал предвид Икинс, но ние трябва да вземем предавателя, докато имаме тази възможност.
Те се затичаха по брега и спуснаха лодка във водата. На двеста метра от тях Икинс стигна до брега, следван отблизо от животните. Той се скри в джунглата, като продължаваше да стиска в ръка преносимата радиостанция.
— Икинс? — повика го по радиото Соренсън.
— Добре съм — отвърна Икинс задъхано. — Вземете онзи предавател и не забравяйте и акумулаторите!
Мъжете се качиха на кеча. Работеха бързо. Измъкнаха предавателя от мястото му и го помъкнаха по стълбата от каюткомпанията. Дрейк вървеше последен, като носеше дванадесетволтовия акумулатор. После се върна обратно и взе втория акумулатор. Поколеба се за миг, после се върна за трети път.
— Дрейк! — извика Соренсън. — Стига си ни бавил!
Дрейк се появи отново, носейки двата радиокомпаса на кеча.
— Добре — каза той. — Да тръгваме.
Насочиха се към брега. Соренсън се опитваше да възстанови връзката с Икинс по подвижната радиостанция, но чуваше само статични смущения. После, когато лодката стигна до брега, чу гласа на Икинс.
— Заобиколен съм — казваше той с много тих глас. — Предполагам, че ще трябва да разбера какво иска господин бръмбарът. Пък може да се опитам първо да го смачкам.
Последва дълго мълчание. После Икинс заговори отново.
— Той се насочва към мен. Дрейк беше прав. Наистина не прилича на нищо, което да съм виждал някога. Ще го размажа това проклето…
Чуха го да вика по-скоро от изненада, отколкото от болка.
— Икинс, чуваш ли ме? — каза Соренсън. — Къде си? Как да ти помогнем?
— Наистина е много бърз — заговори Икинс с напълно спокоен глас. — По-бърз от всичко, което някога съм виждал. Скочи върху врата ми, ужили ме и скочи обратно на земята.
— Как се чувстваш? — попита Соренсън.
— Чудесно — отвърна Икинс. — Едва усетих ужилването.
— Къде е сега насекомото?
— В храстите.
— А животните?
— Те си отидоха. Знаеш ли, може би това нещо не влияе на хората — каза Икинс. — Може би…
— Какво? — попита Соренсън. — Какво става сега?
Последва дълго мълчание. После гласът на Икинс, тих и съвсем спокоен, се чу откъм радиото:
— Ще поговорим с вас по-късно — казваше Икинс. — Трябва сега да се посъветваме и да решим какво да правим с вас.
— Икинс!
Не последва никакъв отговор.
4.
Когато се върнаха в лагера, мъжете бяха силно разтревожени. Те не можеха да разберат какво се бе случило с Икинс и нямаха желание да правят предположения. Яростното следобедно слънце печеше, а белият пясък отразяваше горещината. От влажната джунгла се издигаше пара и им се струваше, че дърветата напредват към тях като огромен зелен дракон, който ги притиска към безразличното море. Дулата на оръжията се бяха сгорещили и не можеха да се пипнат, а водата в манерките бе топла като кръв. Над главите им започнаха да се образуват сиви кълбести облаци. Започваше сезонът на мусоните.
Дрейк седеше в сянката на навеса. Той успя да се отърси от летаргията, за да огледа лагера и да прецени как биха могли да се отбраняват. Гледаше на околната джунгла като на вражеска територия. Пред нея имаше площ от около петдесет метра, която те бяха почистили от храсти и дървета. Тази ничия земя може би щеше да може да бъде отбранявана известно време.
Следваха колибите и навеса, тяхната последна отбранителна линия, след която идеше брегът и морето.
Повече от три месеца експедицията владееше напълно този остров. Сега бяха отблъснати до малкото и опасно местенце на брега.
Дрейк огледа лагуната зад себе си и си спомни, че имаха още един път за отстъпление. Ако насекомото и дяволската му менажерия нападнеха, те можеха да се спасят на кеча. Ако имат късмет.
Соренсън се приближи и седна до него.
— Какво правиш? — попита той.
Дрейк се усмихна тъжно.
— Планирам нашата стратегия.
— И как изглежда?
— Мисля, че бихме могли да се задържим — каза Дрейк. — Имаме достатъчно амуниции. Ако е необходимо, ще полеем почистеното от джунглата поле с бензин и ще направим огнена завеса. Няма да позволим на това насекомо да ни изгони от острова. — Той се замисли. — Но ще бъде дяволски трудно да вземем съкровището.