— Не взе предпазни мерки! — прошепна тя, макар че в този момент на безумна страст това беше най-малкото, което я притесняваше.
— Искам да заченеш, Клаудия — отвърна той задъхано и я погледна в очите. — Искам да имам бъдеще с теб.
— О, Санти, обичам те… — въздъхна тя щастливо, обви около него бедрата си, прегърна го през шията и го притисна до себе си. „Сега ще ме освободиш, Чофи — помисли Санти. — Сега наистина ще те забравя.“
Трийсет и първа глава
Англия, 1982 г.
София затвори книжката от Биатрикс Потър.
— Прочети ми още една — каза сънено Джесика, без да изважда палеца от устата си.
— Една не ти ли стига?
— Искам за котенцето. — Малката се понамести в скута на София.
— Казах вече, че повече няма да чета. Прегърни ме. — Вдигна на ръце Джесика и целуна розовото ѝ личице. Малката се вкопчи в нея — не искаше майка ѝ да си тръгне.
— Ами ако дойдат вещиците? — попита, докато София я слагаше в леглото.
— Те не съществуват… или най-малкото в тази къща със сигурност няма вещици. Ето, вземи Мечо. Ако случайно се появи вещица, той ще я накара да изчезне като дим. — София се наведе и я целуна нежно по челото. — Лека нощ.
Когато се обърна да излезе, видя Дейвид, който стоеше на прага и замислено я наблюдаваше.
— Какво правиш? — прошепна тя, измъквайки се от стаята.
— Гледам те.
— Гледаш ме, така ли? — засмя се София. — И защо?
Дейвид я придърпа към себе си, прегърна я и я целуна по челото:
— Явно умееш да предразполагаш децата. И те веднага те обикват.
На София ѝ беше ясно накъде бие той.
— Така е, но…
— Скъпа, ще те подкрепям непрекъснато, нито за миг няма да си сама. — Той погледна в изплашените ѝ очи. — Говорим за наше дете. Частица от мен и частица от теб, единственото нещо на света, което ще е само наше. Мислех, че го искаш.
Тя го поведе по коридора, по-далеч от спалнята на детето.
— Обичам деца и искам един ден да имаме… много. Но не още. Моля те, дай ми време.
— Аз нямам време, София. Не ставам по-млад. Искам да им се радвам, докато мога, докато не съм се превърнал в грохнал старец — каза той със странното усещане за déjà vu. Беше водил този разговор безброй пъти с Ариела.
— Скоро. Много скоро, обещавам, скъпи. — Тя се отдръпна. — След минутка ще сляза. Кажи на Кристина, че дъщеря ѝ е в леглото и е готова за „лека нощ“.
София влезе в своята спалня и затвори вратата. Позаслуша се, за да е сигурна, че Дейвид няма да я последва. Беше тихо, стълбището не проскърцваше. Отиде до леглото, бръкна под матрака и извади захабената, бяла муселинена пеленка на Сантигито. Седна по турски на пода, притисна до носа си парчето плат и затвори очи. След толкова години пеленката вече не беше бяла, безбройните пъти, когато София я беше изваждала и притискала до лицето си, я бяха разръфали. И мирисът беше изчезнал. Парчето плат приличаше на дрипа и ако човек не знаеше историята му, щеше да го изхвърли на боклука. Ала София го пазеше като най-ценната си вещ. Когато го притиснеше до лицето си и стисваше клепачи, в съзнанието ѝ започваха да се редуват образи на бебето ѝ — толкова ярки, като че ли го беше видяла вчера. Спомняше си мъничките му пръстчета, косицата му, напомняща нежен пух, гладката му кожа. Спомняше си всичко, искаше да помни всичко. Превърташе лентата отново и отново, за да не забрави нито една подробност.
С Дейвид бяха женени от четири години и близките им не се интересуваха от нищо друго, освен от това кога ще си имат бебе. „Не е тяхна работа“ — помисли си София ядосано. Засягаше само нея и Дейвид, макар че по някаква причина Заза си въобразяваше, че има право да се меси. София я сряза няколко пъти, но онази беше дебелокожа и се беше престорила, че не схваща намека. Само Дейвид, Антоан и Доминик разбираха защо София не иска дете. Доминик и Антоан долетяха от Женева за сватбата ѝ — всъщност нямаше церемония, само подписване в кметството, но те не искаха да го пропуснат. След като живя при тях в Женева, те ѝ станаха истински родители, много по-добри, отколкото нейните някога са били.