Когато си мислеше за Анна и Пако, което се опитваше да не е толкова често, си спомняше само бледите им лица, когато ѝ казаха да си събере багажа и да се подготви за дълго изгнание. Доминик често ѝ се обаждаше, винаги се отнасяше с разбиране и съчувствие към нея, винаги беше готова да ѝ помогне. Не забравяше рождения ѝ ден, изпращаше ѝ подаръци от Женева, картички от Вербие и като че ли усещаше, когато нещо не вървеше добре, понеже винаги ѝ телефонираше точно в този момент.
— Искам бебе, Доминик, но се страхувам — беше ѝ признала вчера.
— Скъпа, знам, че се страхуваш, но Дейвид разбира страховете ти. Не бива да се вкопчваш в спомените. Сантигито не е реален. Той вече не съществува. Като мислиш за него, само се измъчваш. Единственият начин да го забравиш, е да си имаш бебе от мъжа, когото обичаш и който е до теб.
— Дейвид е толкова мил! Не говори много, но знам, че постоянно мисли за това. Чувствам се адски виновна. — София отново се облегна на възглавниците.
— Не се чувствай виновна. Един ден ще му родиш бебе и ще бъдете безкрайно щастливо семейство. Не се тревожи, млада си, имаш много време да раждаш деца — каза нежно Доминик; от друга страна, разбираше Дейвид и от все сърце му съчувстваше.
През последните пет години София бе живяла като на тръни. Не приемаше за даденост живота си с Дейвид. Нито за миг не бе забравила скръбта, обгърнала я като черна мъгла през първите години на изгнанието ѝ; тази тъмна пелена в съзнанието ѝ обхващаше събития, които бяха твърде болезнени, за да останат на открито. Санти я учеше да живее в настоящето; Дейвид ѝ доказа, че това може да се постигне. Любовта към съпруга ѝ беше силна и непоколебима. Беше самоуверен и властен и все пак тя откри зад неговата сдържаност уязвимост, заради която още повече се привърза към него. Дейвид много рядко ѝ се обясняваше в любов — такъв си беше — но тя знаеше, че я обича, и то много.
София има нещастието да се срещне със своята свекърва Елизабет Харисън само веднъж. Дейвид ги запозна една седмица преди сватбата, като покани майка си на чай в хотел на Бейзъл стрийт. Каза, че е най-благоразумно да се видят на неутрален терен, така тя няма как да заплашва София или да прави сцени.
Срещата беше кратка и неприятна. Елизабет Харисън — типична пуританка с аскетично лице, прошарена коса, тънки устни и изпъкнали воднисти очи — беше безмилостна като гроб. Свикнала беше да получава каквото си пожелае, изпълнена беше с горчивина и се стараеше да вгорчава живота на всички около себе си. Така и не прости на Дейвид, че се разведе с Ариела, която ѝ допадаше повече заради родословието ѝ, отколкото заради характера ѝ, не му прости и задето е станал продуцент на театрални постановки въпреки желанието ѝ да работи в Министерството на външните работи като баща си. Направи кисела физиономия, когато чу чуждестранния акцент на София, и наперено напусна заведението, движейки се възможно най-бързо с помощта на бастуна, щом разбра, че бъдещата ѝ снаха номер две е работила във фризьорския салон на Маги на Фулъм Роуд. Дейвид не си направи труда да я спре и това я вбеси още повече. Сви тънките си устни и се върна в своята малка, празна, студена къща в Йоркшир. Дейвид обеща на София, че никога повече няма да я види.
София се стараеше да живее в настоящето, ала миналото имаше лошия навик да се появява изневиделица, като я отвеждаше обратно в Аржентина. Издължените сенки на дърветата през летните вечери, ярката лунна светлина, под която капчиците роса по тревата блестяха като фалшиви брилянти. Ала евкалиптите най-много ѝ напомняха за родината и по време на медения месец тя едва издържа миризмата им и влажния средиземноморски въздух. Сърцето ѝ се свиваше и копнежът я разяждаше толкова силно, че дишането ѝ почти спираше. Дейвид я прегръщаше, докато не се успокоеше. След това разговаряха. Тя не обичаше да говори за миналото си, но Дейвид ѝ внушаваше, че потискането на чувствата е лош навик, и я насърчаваше да разказва отново и отново за едни и същи събития.
Двете събития, към които тя постоянно се връщаше, бяха, когато родителите ѝ се отказаха от нея, и денят, в който напусна Женева и малкия Сантигито.
— Спомням си, сякаш беше вчера — подхващаше и се разплакваше. — Мама и татко — във всекидневната, атмосферата — напрегната и неприятна. Бях много изплашена. Чувствах се като престъпник. Все едно не бях заедно с родителите си, а с напълно непознати. С татко бяхме много близки, имахме специална връзка и… изведнъж като че ли не беше той. Не можех да го позная. Те ме прогониха. Прокудиха ме в изгнание. Отказаха се от мен. — И тя плачеше, докато ѝ поолекнеше и започнеше отново да диша свободно. За мъката по Санти не можеше да говори със съпруга си от страх да не го нарани. Тайно проливаше сълзи за изгубения си любим и неволно позволи скръбта да се загнезди дълбоко в нея и да я трови.