— Джордж, запознай се със София Харисън, съпругата на Дейвид Харисън. София, това е Джордж Хевиуедър.
— Да му се не види… — промърмори Джордж.
— Точно това си помислих, че ще кажеш — въздъхна Джим.
— Моля за извинение. Честно. Какъв идиот съм.
— Не се притеснявай, Джордж — каза София, погледна зачервения като домат Хевиуедър, после изгледа изпод око бившата на съпруга си.
Ариела изглеждаше зашеметяващо под меката светлина на свещите. Белезникаворусата ѝ коса беше прибрана на стегнат кок, прическата подчертаваше дългата ѝ шия и изящните ѝ черти. Беше неземно красива, но някак дистанцирана. Дейвид се облегна на стола си, като че ли искаше да остави по-голяма разстояние помежду им, но Ариела се приведе към него. Той кимна към София, бившата му я погледна и вежливо се усмихна. София също се усмихна, макар и насила, после побърза да се извърне, та погледът ѝ да не издаде страха ѝ.
— Джордж е ужасно нетактичен — заобяснява Джим и отпи от виното си. — Последната му изцепка беше, когато каза на Дъги Крайтън: „Виждаш ли я оная блондинка? Как ми се иска да я изчукам! Не вярвам да ми откаже“, преди да разбере, че мацката е най-новото гадже на Дъги.
София го слушаше с половин ухо, защото тайно наблюдаваше Дейвид и бившата му съпруга. Умееше да чете езика на тялото и виждаше как постепенно враждебността помежду им изчезва. Надяваше се, че Ариела ще се задави със сьомгата или ще разлее червено вино върху бялата си рокля. Представяше си как се лигави: „Значи това е малката аржи. Колко е миличка, като кученце“. Мразеше я. Мразеше и Дейвид, задето беше любезен с Ариела. Защо не стана и не отказа да разговаря с нея? Та нали тя го беше напуснала, а не обратното?
Вечерята сякаш течеше на забавен каданс. Всички хапваха, пиеха и водеха безпричинно дълги разговори. Когато най-накрая сервираха кафето и пушачите запалиха цигари, София изгаряше от желание да се прибере вкъщи. Точно тогава Иън Ланкастър подхвана словесна атака срещу аржентинците и тя се вцепени.
— Проклети аржита — каза и дръпна от пурата си. — Страхливци. Бягат като зайци от британските куршуми.
— Всеизвестно е, че онзи глупак Галтиери нападна нашата територия само за да отвлече вниманието на хората от безнадеждната му вътрешна политика — отбеляза Джордж. Джим завъртя очи.
— О, хайде — намеси се Дейвид. — Не ви ли омръзна да говорите за тази война? — Погледна към София, която се беше наежила.
— О, съжалявам. Забравих, че си женен за аржи — злобно подхвърли домакинът.
— Женен е за аржентинка — сряза го София. — Ние сме аржентинци, а не аржита.
— Все пак щом нападате британска територия, трябва да си понесете последствията… или да си подвиете опашките и да си плюете на петите — добави и гръмко се засмя, без да го е грижа, че наранява чувствата ѝ.
— Те са хлапаци. Петнайсетгодишни мобилизирани хлапета. Изненадвате ли се, че са ужасени? — възкликна София, сдържайки възмущението си.
— Галтиери трябваше да помисли за това, преди да обърка конците. Жалка картинка. Много жалка. Ще им дадем да се разберат.
София погледна безпомощно Дейвид, който вдигна вежди и въздъхна. Всички около масата се умълчаха и смутено се загледаха в чиниите си. От съседните маси също бяха наострили уши и чакаха какво ще се случи по-нататък. След миг тих глас наруши тишината.
— Иън, възхищавам се от твоята изтънченост — изчурулика Ариела.
— Изтънченост ли? — повтори той, като очевидно се почувства неудобно.
— Точно така.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— О, хайде, Иън, недей да скромничиш. — Тя звънливо се засмя.
— Наистина, Ариела, не разбирам — раздразнено промърмори Иън.
Ариела се огледа, за да се увери, че всички я слушат. В подобни моменти обичаше да е център на вниманието и да бъде наблюдавана от многобройна публика.
— Поздравления за твоята дипломатичност. Макар да сме във война с Аржентина, с Алис сте избрали за вашата шатра цветовете на аржентинското знаме. — Тя вдигна очи към платнището на широки сини и бели ивици. Всички проследиха погледа ѝ. — Да вдигнем тост. Ще ми се всички да бяхме толкова съобразителни. Осмиваме Аржентина и нейния народ в присъствието на една аржентинка. Убедена съм, че София обича родината си, както ние обичаме нашата. Колко жалко, че постъпваме така нетактично, като употребяваме думи като „аржи“ и „страхливци“ в нейно присъствие, на твоята маса, Иън. Колко жалко, че под влияние на изпитото вино развали впечатлението за проявено благородство, когато си избирал цветовете на шатрата. Въпреки това искам да вдигна тост за твоята дипломатичност и осъзнаване на важността на момента, защото идеята е очевидна. Хората казват, че най-важна е идеята, нали, Иън? — Тя поднесе чашата към бледите си устни. Иън се задави с дима от пурата и кръвта нахлу в лицето му. Дейвид изумено се втренчи в Ариела, същото сториха сътрапезниците им и гостите на другите маси. София ѝ се усмихна с благодарност и отпи глътка червено вино, за да потисне гнева си.