— София, ще ме придружиш ли да се освежим? Присъствието на някои хора в момента ми идва в повече — заяви Ариела, стана, изчака София да се приближи, хвана я за ръка и я поведе край смълчаните гости. Разсмя се, щом се озоваха навън.
— Какъв надут идиот! Умирам за една цигара, а ти?
— Безкрайно ти благодаря — каза София, която още трепереше от едва сдържания гняв. Ариела ѝ предложи цигара, но тя отказа.
— Не ми благодари — заяви бившата съпруга на Дейвид. — Забавлявах се през цялото време. Открай време не харесвам Иън Ланкастър, така и не разбрах какво вижда у него Дейвид. Да не говорим за горката му жена. Какво ли е всяка нощ този дебелак да пухти върху теб? Призлява ми само като си го помисля.
Седнаха на една скамейка. В ярко осветената шатра отново се надигна шумотевица, все едно някой беше раздухал с мях догарящ огън. Ариела кръстоса крак върху крак и запали цигара.
— Нямаш представа с какво усилие се сдържах да не му плисна виното в лицето.
— Държа се много достойно. Той загуби дар слово, вбеси се.
— Радвам се. Как смее! — възкликна Ариела и дръпна от цигарата.
— Всички реагират като него. Не исках да идвам тази вечер — печално измънка София.
— Напоследък сигурно ти е много трудно. Съжалявам. Възхищавам ти се, че си дошла. Като газела сред лъвове си.
— Дейвид настоя да го придружа.
— О, да, Дейвид. Повтарям — така и не разбрах защо този противен човек му е симпатичен.
— Надали ще му е симпатичен след тази вечер — разсмя се София.
— Вероятно никога повече няма да говори с него. — Ариела издуха дима от цигарата, присви очи и ги впери в лицето на София. — Извадил е голям късмет с теб, драга. Не е като преди, променил се е, изглежда много щастлив, дори се е подмладил. Явно му действаш благотворно. Почти ревнувам.
— Много си мила. Благодаря.
— С него изобщо не си подхождахме. — Ариела изтръска цигарата си в тревата. — Той постоянно ми беше сърдит, а пък аз бях властна и разглезена. И още съм. Съжалявам, че го нараних, и съм доволна, че се разделихме. Но ти си изцерила сърцето му, както аз никога не бих могла.
— Много си строга към себе си — промълви София, питайки се защо изобщо се е чувствала застрашена от тази жена.
— Не харесвах и другите му приятели. Заза е абсолютна напаст и голяма досадница. Открай време си пада по Дейвид. Щях да внимавам с нея, ако бях на твое място.
— О, тя си пъха носа навсякъде и се меси, но аз я харесвам — настоя София.
— Ненавиждаше ме. Ето, виждаш ли? С Дейвид сте родени един за друг. Макар че сега и с теб имаме допирна точка: омразата към Иън Ланкастър.
— Така е — въздъхна София. — Мислех, че живееш във Франция?
— Живеех с Ален, прекрасния Ален. — Ариела се засмя, но не можа да прикрие горчивината си. — Поредният мъж, с когото се разделих. Предполагам, че не съм създадена за постоянно съжителство.
— Къде е Ален сега?
— Още е в Прованс, още е мизерстващ фотограф, още живее на друга планета. Предполагам, не е забелязал, че съм си отишла.
— Не мога да си представя, че някой няма да те забележи, Ариела.
— Щеше да си промениш мнението, ако познаваше Ален. Така или иначе май ми е по-добре без мъже и без обвързване. Разбираш ли, аз съм скитница по душа, винаги съм била. Рисуването и пътешествията — те са моят живот.
— Видях една от картините ти на тавана в Лоузли. Прекрасна е — отбеляза София.
— Ти си мило момиче. Благодаря. Трябва да си я прибера. Може би ще дойда някой ден на чай.
— Ще ми бъде приятно.
Ариела се усмихна.
— И на мен. Възнамерявате ли с Дейвид да имате деца?
— Може би.
— Дано се решите. Обичам деца — обаче чуждите. Аз самата не искам деца, но Дейвид… Постоянно се карахме на тази тема. Горкият, толкова страдания му причиних… Не отлагайте прекалено много. Дейвид не е първа младост. Ще е прекрасен баща.
София се облегна на скамейката и се загледа в звездите. Спомни си как баща ѝ навремето ѝ обясняваше смъртта; казваше, че всяка душа става звезда. Тя му повярва. И още му вярваше, поне искаше да му вярва. Дядо ОʼДуайър ѝ беше казал, че същността на живота е съхраняването на рода и създаването на потомство, че животът трябва да бъде поддържан с любов, без която той ще угасне.