— Защо поне не се запознаете с него, мамо?
— Да се запознаем ли? Кога?
— Днес. В чайната на Гънтър на Парк Лейн — престорено нехайно каза Анна.
— Виж ти, нашата госпожица е уредила всичко зад гърба ни! — неодобрително изпуфтя лелята и си наля още кафе. — Питам се какво ли ще си помислят родителите му.
— Той каза, че ще се зарадват на щастието му.
— Ама разбира се, че ще ти каже тъкмо това. — Дороти поклати глава. — Обзалагам се, че ще са на седмото небе, задето синът им се е влюбил в ирландка, бедна като църковна мишка, с която са се видели само веднъж.
— Два пъти — кисело я поправи Анна.
— Два пъти, ако броиш кратката ви среща в хотела. Този човек би трябвало да се засрами от себе си и да си потърси жена от неговата класа и от неговата страна.
— Може би все пак трябва поне да се запознаем с него — подхвърли Имър и се усмихна на дъщеря си, която беше стиснала устни и гледаше на кръв леля си.
— О, да, типично за теб. Щом Анна се разциври, получава всичко, което поиска — жлъчно отбеляза сестра ѝ. — Нашата госпожица си въобразява, че в Аржентина ще я посрещнат с отворени обятия. Само че животът не е толкова лесен, Анна Мелъди. Родителите на „избраника“ ти сигурно се надяват на богата снаха от висшето общество. Ще те заподозрат в най-лоши помисли, защото не те познават. Оплакваш се, че братовчедите ти лепват най-ужасни прякори, но как ще приемеш онези хора да те нарекат „златотърсачка“? О, да, сигурно ме мислиш за твърде зла и завистлива, обаче аз само ти казвам онова, на което животът ще те научи по-късно.
Анна скръсти ръце на гърдите си и умоляващо изгледа майка си. Имър се взираше в чашата с чай и се питаше как да постъпи.
— Да можеше да останеш в Лондон, да си намериш работа, нещо такова… знам ли? — промърмори след малко. — Може би има някакъв начин да опознаеш по-добре този човек. Той ще се съгласи ли да дойде в Ирландия и да се запознае с Дърмот?
— Кракът му не бива да стъпва в Гленгариф! — отсече Анна. — Ако толкова настояваш, нека се срещнат в Лондон.
— Боиш се, че ще се откаже от теб, като види в каква беднотия живееш, така ли? — сопна се Дороти. — Ако те обича искрено, това няма да му повлияе.
— Ох, не знам, Анна Мелъди — въздъхна Имър. — Наистина не знам как да постъпя.
— Моля те само за едно — да се запознаеш с него. Щом го видиш, ще разбереш защо съм влюбена в него — отговори ѝ Анна, нарочно пренебрегвайки леля си.
Имър знаеше, че не може да попречи на дъщеря си, ако си е наумила нещо. Наследила беше упоритостта на баща си.
— Добре — кимна неохотно. — Ще се запознаем с него.
Избраха маса в ъгъла на чайната. Дороти заяви, че предпочита да седнат възможно най-далеч от другите посетители.
Анна беше кълбо от нерви. Непрекъснато преместваше приборите за хранене и в разстояние на десет минути отиде два пъти до тоалетната, накрая заяви, че ще чака Пако отвън.
Дороти веднага се възпротиви, обаче Имър се съгласи:
— Добре, миличка. Стига така да се почувстваш по-спокойна.
Анна застана на тротоара и се огледа; надяваше се да зърне Пако сред множеството непознати, които се приближаваха към нея. Най-сетне го видя — висок, красив мъж с мека шапка — и гордо се усмихна, мислейки си: „Това е бъдещият ми съпруг!“. Той излъчваше самоувереността и безгрижието на испански владетел, който не допуска, че господството му ще бъде оспорено. Беше богат и светът му принадлежеше.
Усмихна се на Анна, целуна я по страната и ѝ каза, че не бива да стои навън в този студ. Влязоха в чайната и докато вървяха към масата, Анна обясни, че баща ѝ не е могъл да дойде — бил възпрепятстван от работата си в Ирландия. Пако не скри разочарованието си. Беше се надявал веднага да поиска ръката ѝ.
Имър и Дороти ги наблюдаваха как прекосяват чайната, лавирайки между масичките със сребърни чайници, порцеланови чаши, пирамиди от кексчета и кифлички, около които седяха елегантни хора и тихо разговаряха. Имър веднага забеляза властното му изражение и самоувереното му поведение, очевидно типични за представителите на магическия свят, от който той идваше. Сърцето ѝ се сви — в онази далечна страна дъщеря ѝ щеше да е извън свои води, кой знае на какви опасни подводни течения щеше да се натъкне. Дороти си помисли, че никога не е виждала толкова красив мъж, и я жегна негодувание: въпреки капризите си племенницата ѝ беше спечелила сърцето му, докато съдбата беше лишила нея от такава възможност.