— Божичко, понякога си толкова злобна!
— Грешиш, скъпа. Не съм злобна, а реалистка. Май само аз виждам нещата в истинската им светлина — добави сърдито и измарширува на улицата.
Шеста глава
Последната им вечер в Лондон беше неспокойна. Имър и Дороти не си легнаха, докато Анна не се върна в полунощ. Самата Анна, впримчена в лъжата си, беше принудена да отиде с такси до хотел „Браун“, където беше срещата ѝ с Пако. Той я заведе в малък ресторант с изглед към Темза и двамата разговаряха и разговаряха, сякаш за да наваксат за времето, през което щяха да са разделени.
Беше му криво, че тя трябва да се върне в Ирландия и все повтаряше, че не разбира защо е необходимо. Записа си адреса ѝ и телефонния ѝ номер и заяви, че ще ѝ се обажда всеки ден. Предложи ѝ да я изпрати до „Браун“, обаче тя промълви:
— Искам да ме целунеш под някоя улична лампа — ей така, под дъжда. Не ми се иска да се разделим във фоайето на хотела.
Пако ѝ повярва и я целува толкова дълго, че когато тя се върна в „Де Вер“, устните ѝ още пареха от страстните му целувки. От вълнение не мигна през цялата нощ.
На сутринта преди заминаването беше като кукла на пружина.
— Седни за малко, ако обичаш! — изпъшка леля ѝ. — Завива ми се свят, като те гледам.
— Не мога! Толкова съм щастлива, че ми идва да затанцувам! Той е толкова романтичен, като холивудски актьор!
— Слез на земята и хубавичко си помисли — намеси се майка ѝ. — Бракът не е само романтика. Този човек живее в далечна страна. Може би никога повече няма да видиш Ирландия.
— Няма да страдам за Гленгариф. Какво ме очаква там?
Имър беше толкова наранена, че едва сдържа сълзите си. Не биваше да позволи на чувствата си да повлияят на избора на дъщеря ѝ, макар да ѝ се искаше да коленичи пред нея и да я помоли да остане в родината. Животът ѝ нямаше да е същият, щом Анна не беше близо до нея.
— Семейството ти, ето какво! — сопна се лелята. — Ние, близките ти, които те обичаме. Запомни, че в живота има по-ценни неща от богатството. Ще го разбереш, но вероятно ще бъде късно.
— Не говори така, лельо Дороти. Влюбена съм в него и парите му не ме интересуват. Щях да го обичам дори ако беше беден като църковна мишка — наперено заяви Анна.
— Ти си решаваш, мила, но… дано баща ти склони — печално въздъхна Имър.
— Благодаря, мамо. А леля Дороти е цинична песимистка.
— Нима? Помисли ли поне малко за горкия Шон? Сигурно си въобразяваш, че ще те приеме с отворени обятия, ако аржентинецът се откаже от сватбата.
— Пепел ти на устата! — възкликна Анна. — Знам обаче, че той няма да се откаже.
— Престани, Дороти — намеси се Имър. — Не ѝ помрачавай радостта.
— Сериозно? Ами радостта на Шон, когото нашата госпожица захвърля с лека ръка? Имър, вие с Дърмот толкова сте я разглезили, че се е превърнала в завършена егоистка.
— Не съм виновна, че се влюбих в Пако — промълви Анна. — Нима искаш да отхвърля повелята на сърцето си и да се омъжа за човек, когото не обичам?
— Виж, аз съм реалистка, нищо повече — смекчи тона Дороти.
— Обичаме те, Анна Мелъди. Страхуваме се да не допуснеш грешка… Ох, как ми се иска баща ти да беше тук! Как ли ще реагира? — закърши ръце Имър.
Лицето на Дърмот ОʼДуайър почервеня, сивите му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Закрачи напред-назад из стаята — толкова беше вбесен, че не знаеше какво да каже. Знаеше обаче, че няма да допусне дъщеря му да замине за някаква забравена от Бога страна на другия край на света и да се омъжи за човек, когото познава само от двайсет и четири часа.
— Какво те е прихванало, момиче? — избухна най-накрая. — Май Лондон ти е взел ума. Ще се омъжиш за Шон и аз ще те заведа пред олтара, ако ще да се наложи да те завлека насила!
— Няма да се омъжа за него дори ако опреш пистолет до слепоочието ми, татко! — заинати се Анна и се разрида.
Имър се опита да успокои положението:
— Дърмот, този младеж е красив, добре образован и възпитан. Щеше да ти направи много добро впечатление.
— Пет пари не давам, дори да е аржентинският крал! Няма да разреша на дъщеря си да сключи брак с някакъв чужденец и туйто! — Той си наля уиски и го изпи на един дъх. Имър забеляза, че ръцете му треперят, и сърцето ѝ се сви. Също като ранено животно той се зъбеше на всеки, който го доближи.
— Ще отида в Аржентина, ако ще да ми се наложи да плувам дотам! — заяви Анна. — Татко, сърцето ми подсказва, че този човек е моя сродна душа. Никога не съм обичала Шон. Съгласих се да се омъжа за него поради две причини: за да ви зарадвам и защото нямаше по-подходящ кандидат. Сега обаче имам Пако, той е моята съдба. Самият Господ Бог ни събра, не разбираш ли?