— Чия беше идеята да заминете за Лондон? — Дърмот изгледа накриво жена си. В стаята бяха само тримата, леля Дороти се беше изнесла с царствена походка. Имър безпомощно се огледа и поклати глава:
— Нямаше как да знаем какво ще стане. Можеше да се случи и в Дъблин — добави с треперещ глас. Интуицията обаче ѝ подсказваше, че в крайна сметка съпругът ѝ ще отстъпи. Както обикновено ставаше, когато Анна Мелъди го помолеше за нещо.
— В Дъблин щяхме да я държим под око. А на теб, Анна, няма да позволя да забегнеш в Аржентина с почти непознат човек. — Този път той не си наля уиски, а пи направо от бутилката.
— Защо да не си намеря някаква работа в Лондон? Родителите на братовчеда Питър му разрешиха, нали? — обнадеждено попита Анна.
— И при кого ще живееш, а? Нямаме познати в Лондон и не може да си позволим да ти плащаме хотел.
— Пако ми каза, че ще уреди да живея с негов братовчед, който отскоро е семеен. Ще си намеря работа, татко. Само ми дай възможност да го опозная. Ако след шест месеца още го обичам, ще му позволиш ли да поиска ръката ми?
Дърмот тежко седна на едно кресло и примирено въздъхна. Анна коленичи до него и облегна чело на ръката му:
— Моля те, татко, моля те. Ако не ми позволиш да се уверя, че този човек е идеалният съпруг за мен, ще съжалявам до края на живота си. Не ме принуждавай да се омъжа за Шон, чиито ласки ще са ми противни — добави, давайки си сметка, че този аргумент ще е достатъчен да сломи съпротивата му.
— Отиди да се видиш с братовчедите си, Анна Мелъди, искам да поговоря с майка ти — промълви Дърмот и си отдръпна ръката. Изчака я да излезе и се обърна към Имър: — Помниш ли как се молехме на Бог да ни дари с дете? — Лицето му още повече помръкна и за миг той заприлича на грохнал старец. — Имър седна на пода до креслото му, целуна опакото на ръката му, положена на страничната облегалка, и изхлипа:
— Толкова щастие ни донесе тя! Но един ден ще отлети от родното гнездо и в живота ѝ вече няма да има място за нас. Не можем да я задържим насила.
— Къщата няма да е същата без нея — изломоти той. Уискито вече го беше замаяло.
— Вярно е. Обаче си помисли за бъдещето ѝ. Освен това не се знае какво ще се случи през следващите шест месеца. Може би тя ще прецени, че онзи мъж не е подходящ за нея и ще се върне при нас.
— Може би… — промърмори Дърмот, макар да не му се вярваше. Сякаш четеше мислите на съпругата си — и тя като него с тъга си представяше как ще опустее домът им, как може би никога няма да видят внучетата си. — Ще ѝ дам шест месеца. Чак тогава ще се запозная с този човек. Стига, разбира се, тя още да държи да се омъжи за него. И повече няма да я видя. Не мога да пътувам чак до Аржентина… Не мога. — Той се просълзи.
Анна вървеше по билото на хълма, мъглата се кълбеше около нея като дим от райските комини. Не искаше да се срещне с братовчедите си. Ненавиждаше ги. Сега обаче заминаваше за Лондон и може би вече нямаше да ги види. Умираше да им види израженията, когато им разкажеше за сияйното си бъдеще.
— Анна Соланас — каза. — Анна Соланас — повтори и потрети; гласът ѝ отекваше сред хълмовете. Щеше да ѝ е мъчно за родителите ѝ, за ласките на майка ѝ, но Пако щеше да я дари с щастие, а целувките му щяха да заличат носталгията ѝ по родния дом.
Когато се върна у дома, вратата на кабинета беше затворена — Имър не искаше Анна да види колко скърби баща ѝ. Каза ѝ, че може да замине за Лондон, но само при условие че се обади веднага след като се настани в апартамента на семейство Ривиер.
Анна я прегърна и я целуна:
— Благодаря, мамо! Знам, че ти си убедила татко.
— Знам, че Пако ще ти телефонира. Кажи му, че имаш разрешение да заминеш и че ако след шест месеца още искате да се ожените, баща ти ще се срещне с него в Лондон. Доволна ли си, Анна Мелъди? Ние много ще тъгуваме за теб. Но Бог е с теб и Той знае какво е най-доброто за теб. — Гласът ѝ затрепери. — Прости ми, че не мога да се въздържа. Ти си светлината на живота ни…
Анна отново я прегърна и преглътна сълзите си — не ѝ беше мъчно, че ще замине, а задето родителите ѝ ще страдат толкова много.
Дърмот не помръдна от креслото си, докато слънцето не залезе. Наблюдаваше как сенките пропълзяха през прозорците и заличиха последните отблясъци на слънцето по дървения под. Виждаше как момиченцето му, облечено с най-хубавата си рокличка, танцува из кабинета. Разрида се и се просна на пода. Искаше му се да изтича при нея, но когато се изправи и се олюля, празната бутилка от уиски се разби на пода, дъщеричката му се изплаши и изчезна. По-късно Имър го завари заспал на креслото — един тъжен и съсипан човек.