Преди заминаването си Анна трябваше да изпълни още едно задължение — да съобщи на Шон ОʼМара, че няма да се омъжи за него.
Майка му я посрещна с усмивка, извика на сина си да дойде, защото годеницата му е дошла без предупреждение, и започна да бърше от престилката ръцете си, покрити с брашно.
— Радвам се, че се върна, миличка. Тия три дни се видяха безкрайни на нашия Шон. А я виж сега как се усмихва! Ще ви оставя насаме, влюбени гълъбчета — добави и влезе обратно в къщата.
Шон стеснително целуна Анна по бузата, хвана я за ръка и я поведе по улицата.
— Е, как ти се стори Лондон?
— Беше хубаво — промърмори тя, махна на вестникарчето, което ги отмина с колелото си, после още на няколко души и внезапно почувства, че повече не може да се преструва. — Шон, искам да си поговорим някъде, където ще сме насаме — добави и се намръщи.
Шон, почувствал тревогата ѝ, побърза да я успокои:
— Каквото и да е станало, не се тревожи. Заедно ще го преодолеем.
Докато вървяха по страничните улички, за да излязат в подножието на хълмовете, през повечето време мълчаха. Той се опита да я разпита за Лондон, но след като получаваше само едносрични отговори, накрая се отказа. Седнаха на една пейка, откъдето се виждаше цялата долина.
— Е, какво ти тежи? — попита Шон. Тя се вгледа в бледото му ъгловато лице, в наивните му зелени очи и се запита дали ще ѝ стигне смелостта. Както и да му го съобщеше, щеше да го нарани.
— Не мога да се омъжа за теб — изтърси и видя как лицето му помръкна.
— Не можеш да се омъжиш за мен ли? — недоверчиво повтори той. — Шегуваш ли се?
— Не. — Тя се извърна.
Шон почервеня като домат и изпелтечи:
— Не разбирам… Какво те прихваща? О, разбирам. Притесняваш се, аз — също. Обаче всичко ще се нареди, след като се оженим.
— Не мога да се омъжа за теб, защото съм влюбена в друг — прошепна Анна и се разрида.
Шон стана, сложи ръце на кръста си и гневно извика:
— Който и да е, ще го убия!
Тя разбра, че реакцията му е предизвикана от болката и през сълзи избърбори:
— Извинявай, не исках да те нараня.
— Кой е този човек? Имам право да знам. — Шон седна отново, хвана я за ръката и я накара да го погледне.
— Казва се Пако Соланас — промълви и се изтръгна от хватката му. — Той е аржентинец. Запознахме се в Лондон.
— В Лондон ли? Познавате се само от два дни! Сигурно ме лъжеш.
— Не. Заминавам за Лондон в края на седмицата. — Анна избърса сълзите си с ръкава на дрехата си. — О, Шон, съжалявам. Така или иначе бракът ни беше обречен.
— Мислех, че ме обичаш… — Той я хвана за ръката и се вгледа в очите ѝ, сякаш вярваше, че зад тях се крие онази Анна, в която беше влюбен.
— Обичам те, но като брат, а не като бъдещ съпруг — обясни тя, опитвайки се да щади чувствата му.
— Значи… край, така ли? Готова си да заминеш на края на света с човек, когото познаваш от два дни, вместо да се омъжиш за мен — та ние с теб се познаваме, откакто се помним. Не разбирам…
— Съжалявам.
— Престани да го повтаряш. Не съжаляваш, иначе нямаше да ме зарежеш. — Той рязко се изправи. Личеше, че напряга всичките си сили, за да не заплаче. — Ами, тогава сбогом — каза с престорена студенина. — Пожелавам ти щастлив живот, защото току-що ти съсипа моя. — Обърна се и закрачи по пътя.
— Не си тръгвай така! — Тя се затича след него.
Шон се престори, че не я чува. Слезе по хълма, прекоси ливадата и изчезна от погледа ѝ.
Тя отново седна и заплака заради болката, която му беше причинила. Но не можеше да постъпи другояче. Утешаваше се с мисълта, че след време той ще я забрави и ще си намери друга.
Последните дни преди заминаването не си подаде носа от къщи — всички в селото я обвиняваха, че е съсипала живота на Шон ОʼМара. Когато напусна Гленгариф, не се обърна назад.
Анна остана в Лондон шест месеца. Живееше с Антоан и Доминик Ривиер в просторния им апартамент на Кенсингтън. Доминик беше начинаеща писателка, съпругът ѝ вече беше изградил кариера в лондонското Сити. Пако беше ужасен от идеята бъдещата му съпруга да си намери работа, докато измине шестмесечният срок, и настоя вместо това тя да посещава курсове, например за изучаване на испански. Анна предпочете да спести на Имър и Дърмот истината, за да не се засегнат, и им каза, че работи в обществена библиотека.
Пако писа на родителите си, за да им съобщи плановете си. Баща му отговори с нетипично дълго писмо, изразявайки безпокойство от прибързаното решение на сина си. Посъветва го да я доведе в Аржентина, за да провери дали тя може да се приспособи. Майка му също му писа — окуражаваше го и казваше, че разчита на преценката му.