След шест месеца Анна каза на баща си, че с Пако още се обичат и искат да се оженят, и че го моли да се срещне в Лондон с бъдещия ѝ съпруг. Дърмот разбра, че тя се срамува от бедняшкия си роден дом, и се разтревожи — какво бъдеще очаква младите, ако в настоящето имат тайни един от друг? Все пак прие да изпълни молбата на дъщеря си.
Остави Анна и Имър да се разхождат в Хайд Парк и отиде на среща с Пако Соланас в хотел „Дорчестър“. Зададе му обичайните въпроси, после заяви, че се е убедил в почтеността на намеренията му и че Анна ще бъде щастлива с него.
— Дано разбираш с какво се захващаш, млади човече — добави. — Анна е своенравна и разглезена. Да, виновни сме, че не ѝ отказвахме нищо, но тя е зеницата на окото ни. Единственото, за което те моля, е да се грижиш за нея.
Пако забеляза, че по-възрастният човек се просълзи. Стисна ръката му и каза:
— Ще се уверите с очите си на сватбата ни в „Санта Каталина“.
— Няма да дойдем на сватбата! — отсече Дърмот.
— Как така? — изуми се Пако. — Как няма да присъствате на венчавката на дъщеря си?
— Ще ни пишеш как е минало всичко — промърмори Дърмот. Не можеше да каже на този космополит, че се страхува от толкова дълго пътуване до непозната страна, където ще е заобиколен от хора, чийто език не разбира. Не, никога нямаше да му го каже, беше твърде горд.
Анна нежно прегърна родителите си. Стори ѝ се, че през изминалите шест месеца майка ѝ е отслабнала и се е смалила. Имър се мъчеше да се усмихва, въпреки че сърцето ѝ се свиваше от мъка. Но не издържа и се разплака, давайки си сметка, че вероятно ще измине много време, преди отново да прегърне дъщеря си. Избърса сълзите си, но ръката ѝ така трепереше, че дантелената ѝ носна кърпичка приличаше на бяла гълъбица, която се опитва да отлети.
Дърмот гледаше жена си и ѝ завиждаше. Усилието да сдържа сълзите си беше непоносимо. Потупа по гърба Пако прекалено силно, прекалено здраво стисна ръката му, а когато прегърна Анна, така я притисна до гърдите си, че тя изплака от болка и той побърза да я пусне.
Анна също се разплака. Домъчня ѝ за родителите ѝ, които толкова щяха да страдат. В сравнение с високия, широкоплещест Пако изглеждаха немощни и уязвими. Мъчно ѝ беше, че няма да присъстват на сватбата, същевременно изпитваше облекчение, че членовете на новото ѝ семейство няма да се запознаят с тях — току-виж са си помислили, че е недостойна за тях. Почувства се гузна, задето ѝ е хрумнала тази мисъл, докато се сбогува с родителите си. Ако знаеха какво ѝ се върти в главата, щяха да са безкрайно наскърбени.
Махна им за последен път и загърби миналото, посрещайки бъдещето с увереност за безоблачно щастие, каквото съществува само в приказките.
Седма глава
Когато Анна видя „Санта Каталина“ за първи път, тя беше запленена от високите, клонести дървета, къщата в колониален стил и безбрежната степ — сърцето ѝ подсказваше, че тук ще бъде щастлива. Гленгариф сякаш беше останал в друго измерение, а тя беше прекалено развълнувана, за да страда от раздялата с родителите си, или задето беше наскърбила горкия Шон ОʼМара.
Когато напусна Лондон, есента обагряше листата на дърветата в златисто, а в Буенос Айрес беше лято, защото сезоните в Аржентина са обратни на тези в Европа.
На аерогарата ги чакаше нисичък човек с лъскави кафяви очи и асиметрична усмивка. Изчака да вземе багажа им от лентата и ги поведе навън, под горещото ноемврийско слънце, после отиде да докара колата. Пако го изчака да сложи куфарите в багажника и каза:
— Естебан, запознай се с годеницата ми, сеньорита ОʼДуайър.
Анна, която в Лондон беше понаучила испански, срамежливо се усмихна на Естебан и му подаде ръка. Той здраво стисна дланта ѝ и любопитно я изгледа. По-късно тя попита Пако защо всички я зяпат, той обясни, че е заради червеникавата ѝ коса — нещо почти невиждано в Аржентина.
Докато пътуваха към Буенос Айрес, Анна допря глава до спуснатото стъкло на колата — надяваше се ветрецът да разхлади пламналото ѝ лице.
Буенос Айрес я плени от пръв поглед. Заприлича ѝ на европейските градове, чиито снимки беше виждала във фотоалбумите, например Париж или Мадрид. Около площадите се издигаха чинари и палми, в парковете растяха екзотични цветя и храсти. Дори асфалтът сякаш беше разцъфтял, защото беше посипан с лилавите цветчета от големите дървета жакаранда. На масичките, наредени на прашните тротоари пред кафенетата, седяха хора, пиеха чай или играеха на карти. Пако обясни, че когато в края на XIX век предците им емигрирали от Европа, те се опитали да пресъздадат атмосферата на Стария континент, за да прогонят неумолимата носталгия.